След войната почти нямаше автомобили по софийските улици и Джордън казваше, че тук е шофьорският рай, а Соня ни наричаше резерватът на джейуокърите (завеяните пешеходци). Пресичаш Орловия мост, забол нос във вестника; когато дочетеш фейлетона на Трифон Кунев, забелязваш, че вървиш по ул."Иван Асен" и си стигнал до кино "Влайкова". Поглеждаш афишите, влизаш, плюеш. Имаше плювалници във фоайетата на кината и в коридорите на учрежденията, парламента и съдебната палата. Джордън казваше, че и в Конгреса на САЩ имало spittoons.
Зеленото "Земеделско знаме" беше опозиционен вестник и изчезваше от будките, понеже плюеше властта, но от будката на Орловия мост не изчезваше, за да виждат чуждите дипломати, че в България има опозиционни вестници. В този вестник излизаха фейлетоните на Трифон Кунев "Ситни, дребни като камилчета" за дребните безобразия на властта. Фейлетоните не бяха злобни, а безгрижно весели, което е по-непростимо.
Трифон Кунев Бояджиев е роден през 1880 в село Ъглeн, Луковитско. Син е на стамболовистки депутат. Единият от братята му (Атанас Бояджиев) бил министър на просвещението. Трифон следвал право, пишел стихове. Със Симеон Радев списвали вестник „Воля". Бил дружинен командир в македонско-одринското опълчение; участвал в трите войни. Предпочел да е фейлетонист вместо министър ("Така реших, докато лежах в окопите на кота 1248 при Битоля.") Участвал в съставянето на меморандума в защита на евреите; писал на премиера Богдан Филов, че е нужен завой във външната политика.
След 1944 той оглави Писателския съюз, беше директор на Народния театър, изобщо важна клечка. Но беше и добряк и не можеше да изключва писатели и да уволнява артисти по неблагонадеждност. Уволниха го, после го и въдвориха (изселиха). След това стана опозиционен депутат. Два пъти го пребиха: веднъж в парламента, веднъж на площад "Славейков", когато с Никола Петков излизали от "Алианса". Тогава Георги Димитров управляваше. Академик Тодор Павлов се зае да разгроми идейно Трифон Кунев, но може ли философ да разгроми хуморист? През 1947 го бутнаха в Сливенския затвор.
Престанахме да вървим като джейуокъри по Орловия мост, четейки поредния му фейлетон. Продължавахме по ул. "Иван Асен", влизахме в кино "Влайкова" и гледахме за пореден път "Скандалите в Клошмерл" по романа на Габриел Шевалие.
Той се родил в Лион през 1895. Учил в католически колеж, където зорлем ставаш антиклерикал (в моя католически пансион казвахме по 11 Патер ностера и 12 Аве Марии дневно). През 1911 постъпил в Академията по изкуствата, през 1914 го мобилизирали, през 1915 го ранили, но веселушкото бил инат и се върнал на фронта. После ретуширал фотоси, рисувал афиши и пишел, докато написал "Скандалите в Клошмерл". Това е една раблезианска бурлеска, т.е. напомня за Франсоа Рабле. Преведоха я на десетки езици. Христо Куфов я преведе за издателство "Христо Г. Данов" и в един хубав послеслов разказа защо властникът, като види присмехулник, все едно червата си вижда.
"Скандалите в Клошмерл" е пиклива история. "Господ ни пикае във виното", мърморели божолезците и гледали накриво кюрето, когато завалявало.
На божолето - на ухо ви го казвам - само името му е голямо. А защо носи това име? През 1518 слязла там от каляската си една благородна дама да се облекчи и от нейното име Ан дьо Божо - божоле.
Габриел Шевалие разказва за секс-скандалите в Клошмерл-ан Божоле и как става скандал между клерикалите и републиканците, когато кметът си прави предизборна кампания с проект за писоар на площада с църквата. Забраниха филма в някои щати, а думата "писоар" N.Y. Times я преведе като "comfort station" (зная това, защото тогава киснех в американската книжарница на "Царя" и скришом си мушках книги и вестници под пуловера).
Също като Трифон Кунев, Габриел Шевалие взел сюжета си от действителна случка. Един човек от Клошмерл-ан Божоле цял живот играл на лотария. Когато остарял, спечелил и поискал да построи писоар, за да му пикаят на късмета.
По-добре никога, отколкото късно, казал старецът, обратно на конвенционалната мъдрост "по-добре късно, отколкото никога". Не зная първото или второто важи за нас и румънците, които влизаме в ЕС по-късно от другите. Скоро ще разберем дали е по-добре късно, отколкото никога, или има неща, които губят смисъл, ако прекалено много закъснеят.
А може никога да не разберем, защото някои спорове остават нерешени като половинвековния спор между няколко френски селища, всяко едно от които претендира, че то е вдъхновило Габриел Шевалие да напише Clochemerle-en-Beaujolais.
За Трифон Кунев никой не претендира. От избледнялата снимка гледа един брадат офицер със сини очи на присмехулник.
И понеже бат Джимо се е сетил за Камиларя, да кажа и аз, че той е бил човека вбесил Гошо Тарабата като написа:
-„Точно върху тези особености на българския характер се гради силата на нашето съпротивление и на решителния отказ да станем каша, удобна да се влее в калъп от политически и стопански фантазьори, които искат да изменяват историческия образ на нашия народ”
По сетне чак до кончината му от него си вадеха хляба и хранеха семействата си 10-15 агенти на ДС, повечето селски прости момчета, нещо като сегашните мутри, с отговорник Владо Тодоров.
Тоя същия сетне стана "разузнавач" и май го съдиха за нещо напоследък
присмехулникът е остроумният, а това е висок интелект, бързо мислене в сложна концепция, откриване връзките между събитията, дълга памет, инвент и разбира се широко комуникативно можене, наказание от власт, каква ще е тя, правото възниква от патриарха, който съди в името и доброто на обществото, доказателство във времето станала клетвата, франките се кълняли в меча, християнската църква въвела целуване на мощохранителница.... та ес е един проект и развитието му зависи от мисълта на интелекта, кое измерение беше, четвъртото, абе, тея дето знаят отговорите 
a verbis ad verbera
"[b]Оно що требе си го сака"[/b] - и нека не забравяме, че Европа е дала наименования на останалите континенти 
с болка и тъга съм гледал радостните усмихнати лица на хората в развитите западни страни, даже и тези с увиснал ляв клепач като мене, нямат ли тайни служби там, в царството на простотията интелекта е присъда, потерят те, рушат всичко край теб, онези им връчват нобели, два свята, сигурно гените им са различни, опса, опасна зона, другарите само това чакат 
защо талантливите са майтапчии, а, ами радост от живота изживяват, затова, и кой праща радоста, бате джимо, кажи го де 
Усещах, че нещо има в тая работа, и ми беше притеснено, още си спомням будката на ъгъла на Оборище и Евлоги Георгиев, дето го купувах това вестниче, а вестникарят винаги отдолу на другите вестници го слагаше, само по заявка го продаваше. Такова е било времето, значи. 
