Беше буден и преди да звънне будилникът. Не знаеше откога. Може би от часове или от минути - лежеше неподвижно в онова странно вцепенение, в което времето не съществува. Или той не съществуваше във времето. Плуваше в леглото си отстрани на света, без желания, без представи, дори без чувството че е жив.

Будилникът върна мислите му и той се размърда. Трябваше да става. В десет Ема щеше да го чака пред портала на фирмата. "Пети етаж, вдясно от асансьора. Има голяма оранжева табела Sweet world, там ще те чакам".

Представи си табелата - черни букви на оранжев фон, и колебанието му се върна.

Цяла седмица Ема не спря да му досажда с интервюто. "Този шанс не е за изпускане. Хората с връзки не могат да си намерят работа, а ти се назлъндисваш". После, като видя, че така няма да стане, остави здравия разум и го удари на молба. "Виж, не те карам насила. За мен най-важно е ти да се чувстваш добре. И все пак с твоята специалност нямаш голям избор. Кой сега се интересува от история - никой. А шефът е човек, не е някой тупан да те държи до късно вечер или да ти удържа от заплатата, само защото си закъснял с няколко минути". Друг път му излизаше с доводи, които объркваха Ясен и го караха да мисли, че едва ли познава Ема добре. "Сладка работа е, ще видиш. Според теб какво толкова вършат продуктовите мениджъри - дрънват по някой и друг телефон през деня. Това е".

Това беше. Ясен се умори от монотонния и плачлив глас, с който тя цяла седмица го преследва и обеща, че в понеделник ще се яви на интервюто с кратка, но добре оформена автобиография, написана, разбира се, от Ема.

Стана от леглото и потърка с ръка бузата си - стържеше. Трябваше да се избръсне, да облече костюма, да сложи вратовръзката на диагоналите, "на райетата" - както тя го поправи, и да отиде до фирмата. За да се превърне в продуктов мениджър на сладкиши!

Затътри се към банята, но щом зави по коридора, спря. Остави се на някакво предчувствие да го върне в спалнята, а там, като не можа да реши какво да прави, отново тръгна към банята. Този път усещането бе по-ясно - безпокойство, неопределена тревога, която се засили веднага щом наближи малкия коридор. Ясен се огледа и опита да разбере какво не е наред. Интервюто - не му се ходеше, разбира се, но не беше само това. Имаше нещо, което... Не можеше да си обясни какво е, но страшно искаше да се махне от коридора. И тогава разбра - вратата на банята - не можеше да я отвори. Просто не можеше да се насили да натисне дръжката.

Дръпна се назад и несигурно запристъпва от крак на крак. Не знаеше какво да прави, трябваше да се избръсне - Ема би побесняла ако отиде на интервюто с тридневна брада. Обърна се, но не можа да направи и крачка, този път вратата го отблъсна като обратен магнит, парализира го и Ясен усети как тялото му се разпада на малки режещи стъкълца пред волята на едно парче талашит. Не издържа и се върна в спалнята.

Там, по-спокоен, седна и запуши. Щеше да измисли нещо, да се пребори с тази сутрешна параноя, чиста лудост, за която нямаше никакво обяснение. Не спа добре, може би беше превъзбуден, но стига толкова, отива, избръсва се и - край! Стана, дръпна жадно от цигарата и видя, че ръката му леко трепери. Изхвърли фаса през прозореца и се запъти към банята.

Нищо не се случи докато не зави по малкия коридор и видя вратата - упорито затворена. Нямаше да я отвори, разбра го с една вътрешна убеденост, която този път идваше от него. Вратата не го плашеше, не го пъдеше дори, просто не го пускаше, изолираше го с някаква невидима сила, която никоя врата не може да притежава. И все пак тази я имаше.

Ясен отстъпи и разтри с ръка чело. Усети влага по пръстите си, от напрежение се беше изпотил. Опря гръб в ламперията и се замисли. Сигурно имаше начин да надхитри вратата, да я залъже някак! Знаеше, че е абсурдно, но беше убеден, че тя чете мислите му. Ами да, можеше да се престори, че отива в кухнята, двете врати бяха една до друга. Трябваше само да се концентрира върху това, което би правил там, което щеше да направи - да си приготви закуска. Не, той не закусваше. По-добре да си направи кафе или да изпие чаша студена вода.

Да, отиваше да си налее вода. Пое бавно въздух и усети как нещо стегна гърдите му. Тръгна към малкия коридор, като се стараеше да гледа само в рамката на стъкленото прозорче насреща, стигна вратата на банята, посегна към дръжката и изведнъж се озова до хладилника. Едва дишаше, ушите му пищяха, не, по-скоро звъняха - беше телефонът. Взе чаша от отцедника и си наля вода.

Вече не мислеше да влиза в банята, и без това със сигурност нямаше да успее за интервюто. Всъщност интервюто изобщо не го интересуваше, в този момент не го интересуваше и Ема. Изпи до дъно водата и придърпа един стол. Каквото и да се случваше тази сутрин едно бе ясно - днес нямаше да се бръсне.

Погледна през прозореца, вече напълно спокоен, и се сети за една история, която чете преди около месец. Всъщност не беше история, а научна статия, в която пишеше, че в пещерите на Тибет от векове лежат скрити лемурийците. Лемурийците населявали земята в една много по-духовна, отдавна загинала цивилизация, когато хората били големи като кули и имали трето око на челата си. После, когато светът се променил, те се скрили в пещерите на Тибет, изпаднали в сомати - телата им се втвърдили, а духовете им ги напуснали за хиляди години напред. И до днес са там - пишеше в статията, скрити от хората, защитени в своите пещери от енергийни бариери, непреодолими, непознати за човечеството.

Ясен погледна вратата на банята и се усмихна.

Малко по-късно, когато телефонът звънна, той допиваше кафето си. Беше Ема.

- Ясене, какво става, можеш ли да ми обясниш? - Нямаше търпение да дочака отговор. - Знаеш ли колко е часът, кажи, знаеш ли?

- Предполагам минава 10 - издиша в слушалката.

- Предполагаш! Да ти кажа ли точно колко е - 10 и 20. Знаеш ли какво означава това? Край с интервюто - гласът й придоби плътност, - край с работата.

- Ема, съжалявам...

- Съжаляваш! Браво на теб! Изобщо помисли ли как ме излагаш пред шефа? Хрумна ли какво ще си каже той, след като цяла седмица му разправям колко си велик, а ти дори не се появи днес.

Линията глухо пропука.

- И защо не дойде? - обади се Ема точно когато тишината започна да бучи в ухото му.

- Имаше един лемуриец в банята.

- Какво?

- Нищо, успах се.

Ема въздъхна с досада. После заговори и гласът й беше по-спокоен.

- Добре, ще се опитам да оправя нещата. Ще измисля нещо. Мога да кажа на шефа, че си болен, да уредим друго интервю.

Ясен само поклати глава.

- Ало, чуваш ли ме? - прозвуча слушалката - Ало...

Ясен затвори и отиде да си вземе душ.