* * *



Нямаше ме сутринта в неделя.

От леглото се посипа сняг.

Снощните ти думи бяха бели,

бяло - виното... Замръзнал бряг,

който не очаква да избягам,

не и този път. Ръка от лед,

сякаш се опитва да поправи

скъсан от виелицата плет.

Тих въпрос на чувство ослепяло:

"Тук ли си? Жена или сестра?

И защо си цялата във бяло..."

Сутринта в неделя бях добра.

И така ме нямаше в деня ти,

че леглото запищя от студ.

Случвало ми се е много пъти -

нелюбов.

Обикновен абсурд.



* * *



Нощта е такава безлюдна чакалня,

със печка на твърдо гориво.

До пейката белег от стъпчица кална

съхне нетърпеливо.

Отчупен прозорец, над него - часовник,

нехаещ, че времето бърза:

едната стрелка се примъква виновно,

другата дреме от мързел.

Нощта е чакалня за простосмъртни,

там рядко влизат героите.

И въпреки всичко - ето ме вътре.

Чакалня е. Някой ще дойде.



* * *



На дъното на четвъртата чаша те чакам.

А твоята вярна, незлоблива любима

тъкмо си ляга и, покрита със мрака,

чака ангелски сън. Зад прозореца - зима.

По стъклата студът пак рисува пейзажи

с нежни снежни овчици. И ги води на паша.

Раздели ни декември. Но това не е важно:

аз те чакам на дъното на четвъртата чаша.

Тъмен огън - очите на твоите приятели -

ти крещи: "Остави я, разлей я по дрехите!

Тя е дяволски кладенец, всички сме патили..."

Ала ти, вместо шуба навличаш доспехите.

И се втурваш навън, върху снежната угар,

върху своята съвест, съвсем разпиляна.

И крещиш, че не искаш да бъдеш със друга...

(след четвъртата чаша, разбита в тавана).

И стоиш на снега, срещу всички илюзии,

да замръзне сърцето ти, във което ме има.

Но студът е безсилен, имам верен съюзник -

топъл дъх от леглото на твойта любима.