В средата на ХIХ столетие известен френски литературен критик води редовна вестникарска рубрика. Хвали или громи някой от нашумелите писатели. Една от най-жлъчните му статии, запомнена и до днес, макар и посветена на отдавна забравен автор, започва с думите: "Тук обикновено говоря за писатели, но днес ще говоря за..."

Та и аз в тази рубрика опитвам да търся, макар и частични, аналогии за ставащото днес в по-близкото и по-далечното ни минало. Изкушен бях да пиша по повод бутаницата на министъра на външните работи и президента ни в Антарктида. Ядец! Колкото и да се напъвах, аналогия не намерих. Може и да има, но не се сетих. С което не искам да кажа, че не подкрепям политиката ни в южния континент. Напротив. Струва ми се, че това е една от редките идеи на дипломацията и държавата ни, които се целят не в настоящето или в утрешния ден, а в по-далечното бъдеще и е пример за стратегическо, а не за обичайното тактическо мислене.

Неприятно е, че воаяжът при пингвините съвпада с трагедията в Азия. Случайност е, но даде повод за обвинения в коравосърдечност, в търсене на предизборни дивиденти. Сравняват се сумите за пътуванията и даренията за пострадалите. Ръководител на Червения кръст пък обобщи, че народът ни не бил склонен да дарява. Лесно е да говорим за българите, трудно - за българина. Всеки има своя представа. Но често тя е непремерена, не издържа на критика, подвластна е на моментни съображения. В много грехове могат да бъдат обвинени българите. Много кусури могат да им се намерят. Както и на всеки друг народ. Но трудно можем да кажем, че не са склонни да се разделят с париците си, спечелени с толкова труд, за общополезна цел. Но само когато тя е ясна за даващия, когато той или уважавани от него лица контролират осъществяването й.

От стените на средновековни и възрожденски църкви ни гледат строги ликове на ктитори, изсипали грошове и жълтици за построяването и изографисването им. Боляри и тежки чорбаджии, но и занаятчии, търговци, та и обикновени селяни.



Стимулът е ясен - изкупление на волни и неволни грехове



В дамаскин от края на ХVIII в. казват: "Тако и вие благовени християни покайти са и разбирети що е кам Бога добар пат. Ако имаш две ризи, а ти дай кому нема ни една. Ако риза немаш, а ти дай хлеп, ако и хлеп немаш, а ти воздахни от сичко сърце и погледни на сиромаси и нидей са отречи от сироти и просеци, ами са убой от Господа."

И при мюсюлманите дарителството е важна част от религиозната им философия. За това напомнят мостове и чешми по земите ни.

С дарения са направени и се поддържат много от възрожденските училища, които срутват стената между България и Европа и въвеждат нашенеца в новото време. Десетки българчета отиват да събират ум и разум в чужбина. На дарения разчитат издатели на книги и вестници.

Дарителството на братя Евлоги и Христо Георгиеви обикновено ограничаваме едва ли не само със съграждането на Софийския университет, но то пронизва всички сфери на тогавашното общество. До голяма степен с дарения са построени стотици войнишки паметници, паметникът на връх Шипка и т. н.

Погледнете двутомната енциклопедия на дарителството, публикувана от издателство "Петър Берон" - сам между другото голям дарител.

С дарения се издържат донякъде и бежанците от Македония и след Кресненското въстание, и след Илинденското, и след войните.

И тъй като обвиненията са отправени по повод на голямо човешко нещастие, нека посочим малка част от



стореното след Чирпанското земетресение от 1928 г.



Злочестината на тракийци среща общо съчувствие. В Пловдив аптекарят евреин Нисим Романов, участник и в Балканските, и в световната война, раздава на пострадалите всички лекарства и превързочни материали от аптеката си и отказва да приеме заплащане. Притежателите на частни автомобили - все още рядкост тогава - Хр. Николов, Х. Гарабедиан и много други пренасят ранените. От Панагюрище изпращат за Пловдив хляб с камиони. Същото правят и карловци, но те с превоз не разполагат, та прекарват провизиите с каруци. Димитър Кудоглу, заможен българин, живеещ в Дрезден, праща 100 хил. лв. (това не е единственото му благотворително дело). Православната църква отпуска 850 хил. лв. Протестантската общност - повече от половин милион лева. Еврейската община - първо половин милион, а после сключва и изгоден заем от 3 мил. лв., който раздава за възстановяване на полуразрушените домове. Съюзът за защита на децата праща 2 хил. деца от земетръсната област при семейства от Северна България, организира 45 безплатни трапезарии за близо 12 хил. и 13 летни колонии за близо 2 хил. деца. Общо от България са дарени към 11 млн. лв.



Нима това е липса на съпричастие?



Скептикът ще посочи други примери. Да речем, нежеланието на българина да си развърже кесията за построяването на паметника на Васил Левски в София и катедралата "Св. Александър Невски". Което значи, че в народа ни има всякакви, та е трудно да имаме монолитна представа за него.

Историците пък ще изострят вниманието към не дотам благородната роля на държавата в дарителството. На Балканите силната държава е правило. Тя не обича, ама хич не обича из територията й да се размотават "безстопанствени средства", които да не контролира, да не казва как да се използват.

Още турците правят безкрайни проверки на законността на построените с дарителство църкви - ако не за друго, то поне да "понатопят клюна си" в останалите парици.

Държавата след Освобождението установява контрол и видоизменя току до неузнаваемост волята на Евлоги Георгиев.

Държавата след Девети септември туря ръка на всички частни дарения.

Държавата след Десети ноември се съпротивява упорито и досега не е кандисала на закон за даренията, който да даде на дарителя данъчни улеснения и да му позволи да насочва поне донейде данъците, които изсмукват от него. Може ли да се разреши на обикновения българин сам да решава за какво да отидат парите му, когато има много по-мъдри глави, които знаят какво всъщност иска той?

Журналисти правеха



необосновани сравнения с даренията,



направени през последните седмици от великите държави. Само че къде е техният национален продукт, къде е нашият. А и да не забравяме, че докато с една ръка дават, с другата вземат. И докато даваното от някои англичани и американци е ручейче, вземаното от други техни сънародници е буйна река. От години вече част от даващите са обвинявани, и то справедливо, за безчовечните условия на експлоатация на работещите в т. нар. sweat shops в Югоизточна Азия, които шият търсените по цял свят джинси на модни къщи; за мизерните заплати на дървосекачите на остров Калимантан и Суматра; за оръжието, с което се сражават тамилските тигри в Шри Ланка, та и мюсюлманските партизани, които от години вече водят война в Ачех.

Затова нека сме по-предпазливи в оценките и присъдите си.