Помниш ли, вайкал се, помниш ли като се бъзикахме с Вичо, помниш ли как се кълнях, че съм виждал с очите си летящи мъничета. Акъла изкарахме на човека, поболя се, повярва, повярва завалията, че извънземни крадат бъчвите му, че прелитат през дувара и, хоп, отнасят бурето. По доктори тръгна и, като Иван Станчов, все за великани и джуджета бълнуваше, пък ние, наместо да се възгищисаме, нови зевзеклъци заизмисляхме. Няма, няма ненаказан грях, чуквал се по тиквата, ама на, празна кратуната и, ако се напънем да мислим, дивотия ще измислим и нищо повече. Вичо, деряхме се, внимавай с джуджетата и изобщо недей да си правиш юлизии, че ще ти се размине току така тая работа. Е, размина му се на Вичо, пошашавя някое време, но се оправи и, ето, пак подхвана бъчвите. На мене обаче не ми се размина, няма милост за мен и няма да има, ще плащам, ще пла-щам за гяволъците си и толкоз. Натиснали го, разправяше, натискали го извънземните пред портата му, точно като посягат към мандалото. Не усетил каква е работата в началото и се напънал да разкърши плещите си, понечил да отхвърли товара. Корав бил Пищялът, здрав, силен, ама в желязна хватка бил хванат, не можал да мръдне, пък и да викне не можел, гласът си загубил. Катурнал се пред прага, пък мъничетата танцуват върху му, ситно-ситно, ситна стъпка, ръченица ли, друго ли, дявол знае. Танцуват и се кикотят, ама няма да кажат нещо, пък той, интересна работа, хем ги вижда, хем не ги вижда. А кучето, това вече направо не е за вярване, наместо да залае свирепо, маха опашка, скимти и се овърта. Контролират кучетата, опулвал се Пищялът, контролират ги ще знаеш, променят им функцията. На, гл'ей, върти опашка като разгонена мъстия, наместо да се хвърли да ме спасява, а инак е зло куче, не е, да кажеш, игриво къдравелче. И остави това, ами въздух не му стигал, задушава се, усеща че се задушава, пък нищо не може да направи, нищо, нищичко. Смигало му, свойски му смигало онова мъниче, най-лошото, дето затискало гръкляна му, и сякаш го питало: Ти ли бе, ти ли се извъди най-голям гявол? И не можел да разбере, понеже бил в несвяст, за Вичо ли намеква или за Амуджоларките. Защото, което си е верно, размятал им полите от години, на всичките, без изключение. Само че не ги насилвал, всички знаят, ами тъй, сами му се навирали, по любов, дето има една дума. Е, послъгвал и там, но как иначе, може ли любов без лъжа, каква ще е тя тази любов, ако не излъжеш жената. И после, не е толкова гламава тя, никоя не е толкоз гламава и знае, много хубаво знае, че я лъжат, но иска да я лъжат, ето, тука е тънкостта. Курвите особено, нюх имали, тутакси схващали кое какво е, ама се правели на луди, понеже тъй им отърва. Ето, Денка, например, покашлял се, белки не знаеше, че не е проста работа то да се мине държавната граница, без паспорт и необходимите документи. Тръгнала обаче, лъже я той, че ще идат в Гърция, маслини да берат, и тя хуква без много-много да му мисли. А после, то се знае, стигнали до Харманли, до виличката в лозето на авера, ама живот, к'ъв живот само, цял месец живот. Гола ходела пустата й циганка, дибидюс гола, гладка и матова, свети, направи свети, студена като камък понякога, пък друг път нажежена, цвърчи, пари като я пипнеш. Ех, въздишал Пищялът, не е лъжа то, а любов, надлъгваме се взаимно, за да сме щастливи ден, два, или повече, ако е рекъл Господ. Мъничетата обаче не щат да знаят и танцуват отгоре му дяволския си танц, а той, останал без въздух, изцъклил страшно очи, бере душа и не може да мръдне. Молел се, както никога досега се молел горещо на бога, милост искал, пощада, и обещавал, че ще се промени, че ще зареже зевзеклъците, че ще зареже и амуджоларките. И, сякаш го чул Господ, та изфирясали мъничетата и можал той да загребе едра глътка въздух, а кучето пролаяло. Свирепо лаело, като да гони крадец, а той го сритал, като станал и се поотупал. Да й каже ли сега на тая, неговата мечка, се чудел, или да не й каже, защото мъка го стягала и искал да излее душата си. Да й каже, ама как, като знае, че Вичо го направила за смях жена му, а не друг. И у нас ще е същото, въздъхнал, и се проснал на кревата, тъй, както си е с дрехите. Притворил очи сетне и се запитал тъй ли ще е оттук нататък, все мъка ли ще е, дали е прекрачил вече в чистилището. Не казал нищичко на жена си, но други й казали, изтървал се тук-там, а тя, идиотката, като научила, рекла че не му е сефте да го натискат него. Натискат го него, философствала, без умора циганките, докато му опразнят джобовете, пък и ичкията го натиска. Трепе се от сутрин до вечер, тъпанарът му с тъпанар, за да им пълни гушите и ще се строполи някой ден тъй, че няма да се изправи. Хич не се разправял с нея, то диво животно, к'во ще се разправяш, но му било терсене, че трябва да подмине зевзеците и хоремага, че трябва да подмине и Чадър маале. Закопнял бил за масали, за женска пазва копнеел, но стискал със зъби и отминавал, уплашен бил, не смеел да престъпи клетвата си. Три месеца тъй, цели три месеца, а накрая се втурнал в хоремага като хала, ударил с юмрук по масата и ревнал: Дай, дай, че ще пукна, ако не се напия сред хора! А после, то се знае, без да ще, навично тръгнал към Чадър маале и сграбчил стръвно първата мургавелка, изпречила се на пътя му. Грешни сме Господи, въздъхнал тежко Пищялът, ама какво е без грях животът - гозба без сол! Ти да си добър и да ни търпиш, туй ни е едничката надежда, а ние таквиз ще си останем. К'ви да сме, питал се, к'ви да сме, като такива бяха и бащите ни, диви, пък то, знае се, като е тъй - диво ебало, диво излязло. И постепенно, забравил нацяло за премеждието, но понякога, като се напие като змей, мърморел тихо, сякаш на себе си, че няма да го оставят тъй, че пак ще дойдат. Ще долетят, пулел се, ще долетят и няма да ме натискат, а ще ми вземат Петроний и толкоз, ще осиротея, направо ще осиротея. Имал внуче, Петроний, на него уж турено, не можел без него, по го радвало то и от циганките, и от ичкията, от всичко...