Ада стоеше до прозореца, разбъркваше сутрешното си кафе със сметана и поглеждаше критично към сестра си. Марина спеше, облегната на кухненската маса, забила нос в някаква книга. Русолявата й коса се беше разпиляла сред останки от пакет бисквити. Подът, естествено, беше осеян с трохи.

- Марина! Марина, за четвърти и последен път - ставай!

Сестра й измърмори нещо нечленоразделно, но не помръдна.

- Писна ми от твоите глупости! Не знам вече за кой път заспиваш тука и оставяш кочина след себе си! Абсолютна кочина! - ръката на Ада затрепери силно и лъжичката издрънча на пода.

Марина се сепна и надигна глава. Разтърка очи и се усмихна сънено.

- Добро утро!

Ада понечи да избухне отново, но се възпря и измърмори:

- Добро утро. Върви да се измиеш, ще ти стопля мляко.

Марина послушно се надигна и тръгна към банята, ръсейки трохи след себе си. Сестра й я проследи с присвити устни. Просто невероятна липса на грация при нейните шестнайсет години, помисли Ада и се зае с млякото. Извади кутията от хладилника, напълни джезвето, остави го на котлона и включи щепсела. Прибра кутията обратно, вдигна лъжичката от пода и я изми. После застана до котлона и зачака.

Нейните движения бяха плавни и добре премерени; всеки жест, мимика, интонацията на гласа - прецизно обработвани пред огледалото. Имаше установени и изпитани модели на поведение, добра интуиция за хората и умело се приспособяваше към най-различни ситуации. Адекватна и безупречна във всеки един момент, дори когато беше сама или с най-близките си (сестра й, колежките, бившите съученички, с които се виждаха на по кафе), тя почти не си позволяваше да се отпусне. Дълбоко в себе си Ада потискаше смътно усещане, че някой постоянно я наблюдава. Не някой в смисъл Бог или нещо такова, а... Всъщност бе наясно, че "нещото" е достатъчно нелепо, за да се замисля над него и никога не би тръгнала да го обсъжда на глас (а и с кого?). Не беше го признала "официално" дори пред себе си, отдавна просто се бе пригодила към него и непрестанно се стараеше във всичко. Играеше живота си с безспорно изящество и когато напоследък се преценяваше критично отстрани, я заливаха вълни на яркожълто, трептящо задоволство.

Когато бе на тринайсет, понякога си играеше с гърдите си пред огледалото в банята. Фантазираше, че тайно я снимат с камера и възбудата втвърдяваше бледите й, почти вдлъбнати зърна. И досега си представяше от време на време как правят филм ("Ада - нейната истинска история"), в който тя играе самата себе си. На практика до момента двайсетгодишният й живот не се отличаваше с нещо изключително, но за разлика от завеяната си сестра тя не си губеше времето, а се подготвяше, шлифоваше се - образование, визия, обноски. Блясъкът, макар още с неопределена форма, неминуемо предстоеше и Ада го очакваше, готова да го улови и да се разгърне в него. Тя напълно го заслужаваше. Беше съвършен, обтегнат механизъм, зъбчатите колелца се въртяха в бърз, строго отмерен ритъм.

"Ссссс" - млякото неусетно бе преляло ръба.

- По дяволите! - в главата й се разпука тъпа болка и беглата представа за внезапно разлетели се напрегнати пружинки. Овладя се бързо, както винаги, и механизмът отново заработи безотказно.

Когато сестра й влезе в стаята с вечно занесения си поглед и се тръшна тежко на стола, Ада беше вече разчистила и отворила прозореца да се проветри.

- Наде... - поде Марина.

- Моля те, не ме наричай така! - прекъсна я раздразнено Ада и Марина сконфузено заби очи в чашата пред себе си, от която се извиваше гъст бял дим. Още не можеше да свикне с новото име на сестра си - Ада го беше променила преди две години (Надка - просто нелепо!).

Настъпи неприятна тишина и Ада изпита леко угризение.

- Кажи де! - не издържа след няколко минути, но Марина май изобщо не я чу: беше се вглъбила да разглежда мехурчетата в млякото и да ги побутва с лъжичката.

Е, добре, и без това не й се обсъждаха дивотии - Ада си взе чашата и отиде към прозореца. Остана там, изправена до него, и се загледа в неделната утрин. Отпиваше кафе на малки глътки - беше почти изстинало, но се отказа да го притопля. Чувстваше се уморена.

На перваза кацна яркожълт комар - от тези, големите, но пластмасов. Тя погледна надолу и отбеляза:

- Бащата пак се е развихрил.

Бащата вероятно не беше и никога нямаше да бъде нечий баща, но от години се мотаеше из квартала и всички го познаваха. След него винаги се мъкнеха разни дечурлига. Той имаше карирана шапка и много свободно време, през което правеше малки бръмбазалки от разни боклуци, които децата изнамираха, и после им даваше крилата душа. Разтваряше шепа, казваше "Фъррр!" и бръмбазалките литваха. Никой не знаеше как точно става номерът, макар всички да дебнеха много внимателно Бащата. Той самият твърдеше, че номерът е в крилатата душа, но само най-малките се връзваха. Повечето от децата подозираха някаква по-сложна технология.

Ада се загледа в жълтото насекомо - беше си комар, миниатюрна играчка - комар. Протегна бавно изящните си лакирани пръсти към него, но той бързо литна и се стопи в утрото.

Внезапно Ада се обърна към сестра си:

- А как ли летят наистина?

Марина вдигна очи и примигна недоумяващо:

- Ами заради душата - това всички го знаят...

Ада отново извърна глава навън.

- Да, бе, как можах да забравя - произнесе по-скоро с отегчение, отколкото с ирония.

Бащата бе вдигнал карираната си шапка и буйно я развяваше над главата си за поздрав. Ада се зачуди на кого ли маха и погледът й неволно обходи сивата фасада на блока.

После осъзна, че Бащата гледаше нея.