----------

"Последователните борби на Възраждането... дадоха на българския народ една религия на национален оптимизъм."

Симеон Радев, "Това, което видях от БАЛКАНСКАТА ВОЙНА" , С., 1993, с. 15

----------



Подобно на всички стопроцентови истини, генералните твърдения относно значението на националния празник са една постоянно повтаряна историческа баналност: Руско-турската война води до Освобождението в културно-политически смисъл. Войната донася свободата, тя стартира с цялостна етнографско-политическа карта на българската народност, отваря нови хоризонти пред едно малко европейско княжество, което с дълги и жертвоготовни борби успява да стане царство и успява да се разшири в сравнително голяма територия на Балканския полуостров, и т. н., и т. н. Затова един по-различен поглед със сигурност ще допринесе за открояването на вътрешните смисли на празника, оставащи извън баналните факти от популярната риторика.

Когато говорим за национален празник, обикновено иде реч за самооценка в смисъла на етнически и личностно-психологически характеристики, дефиниращи културната идея за цивилизационно присъствие на народността. Става дума за самочувствието на българите, за тяхната себепреценка и готовност да участват със сърце и душа в общественото начинание, чийто успех изисква колективно усилие. През изминалите десетилетия по обичай от следосвобожденската публицистика и по различни причини от външен характер



българите често се самобичуваха,



считайки, че от "този народ нищо не става", или че "ние сме гмеж от ганьовци" и изобщо "българска работа". Приписваха се грехове на цели обществени съсловия като средновековната и следосвобожденската ни аристокрация, правеха се исторически списъци на "национални предатели" и какво ли не още. В нашето съзнание обмислено и постъпателно се наливаше една критикарска помия, която е в състояние да подрони вярата в себе си у кой да е народ по света. За наше щастие българите не успяха да се огънат до такава степен, каквато беше програмирана в безразборното оплюване на всички наши черти. Целта на осъждането на "балканския" ни манталитет и домашно затворена култура бе да се пречупи нашата готовност за сериозна държавна и обществена промяна към по-добро. Защото недоверието към единородците и съработниците е най-доброто средство за осуетяване на велики дела, за които българинът впрочем винаги е проявявал рядка интелектуална способност.

Както пише Симеон Радев: "Успехът от победите от Възраждането води до създаването на едно чувство на религията на националния оптимизъм." Този оптимизъм позволява на българите да се превърнат не в малък балкански тигър, както мечтаем днес, а в голям лъв на Югоизточна Европа. Феноменалните пробиви в европейската констелация през ХIХ в., отхвърлянето на строгото политическо статукво на Берлинския договор и поставянето на първо, второ и последно място интересите на нашата държава доказват една могъща градивна сила, родена от съюза на всички класи и съсловия в България. Известният английски историк Ричард Крамптън нарича българския обществен успех



"Велик съюз на селото с интелигенцията"



Веднага след Освобождението страната става привлекателно място за учени, културни дейци и просветители, които превръщат столицата и по-големите градове в културни средища на високата граматизация и цивилизационен стремеж. Впрочем още през Средновековието е бил известен един етнографски документ от Ватиканската библиотека, който в частта за българите казва дословно: "Малък народ, но непобедим." Историческото битие на българите е протяжно, то съществува и в условията на бездържавност. Но винаги нашият гений, ценен днес може би най-вече в областта на изкуствата и точните науки, проявява своя блясък в годините на силна и могъща държава. И ако днес има нихилисти, критици на държавността, то на тях може да се отговори с перифраза на думите на Левски - ако въпросът е за голяма частна икономическа собственост, ние сме я имали и през турско - държава ни трябва. Защото българите знаят много добре смисъла на думите на руския славист Лихачов - държавата и институциите съществуват заради съхранението и развитието на културата.

Пиететът към българското, към "българската работа" днес е повече от задължителен. А в началото на ХХI в. историческото самосъзнание на народностите ще се крепи все повече върху факти от интегралната континентална история. Именно такъв интегрален факт е създаването на свободна българска държава, заявена като политически субект чрез фермана за Екзархията от 1870 г. и санкционирана през март 1878 г. чрез успеха на християнското оръжие.

В този смисъл



3 март е огледало на успеха на редица поколения,



живели много преди края на ХIХ в. Наистина Освобождението е културологичен успех, изразен не във възкръсването на българския народ - той е непрекъснато жив още от идването на първобългарите на Балканите през VII в. Финалният завършек на Възраждането е успех на колективното начало в нашето минало и като такъв е по-ценен от кое и да е събитие след създаването на Княжество България. Нито Съединението, нито Независимостта, нито военните успехи от началото на ХХ в. са възможни без категоричната воля за обществен успех, изразена в бойния съюз между живи и мъртви на Орлово гнездо на връх Шипка. Ние, модерните българи, снабдени с Интернет и GSM, познаващи вкуса на наркотика и смаяно наблюдаващи екстатичния пир на светски "партита" тип "Криворазбраната цивилизация" - ние сякаш изпитваме мазохистично чувство от това да презираме своя Дар Божи.

И ако днес трябва да празнуваме Освобождението от 3 март 1878 г., ние трябва да го приемем като изцяло българско дело, като озадачаваща ревизия на отрицателното понятие "балкански". Защото нашите предци са успели да убедят тогава християнската цивилизация, че са способни да носят кръста си на общество, което се намира на границата между Европа и Азия. Утвърждавайки в страната принципите на демократичната свобода, българите през ХIХ в. проявяват една желязна и неотстъпчива културна позиция на древен християнски народ с писменост и култура от Х век.

Ако руските войски успяха да се справят със задачата си да подпомогнат историческата мисия на българите, то това беше възможно заради всеобщото европейско съгласие балканските християни да получат правото си на достоен живот. Факт е обаче, че икономическата свобода предшества политическото освобождение и фактически намесата на руското оръжие узакони края на една тенденция, която и до днес се вижда в относителното богатство на такива емблематични възрожденски градове като Копривщица, Търново и Пловдив. Разбира се, в историческата оценка на събитията не бива да се пропуска заслугата на Русия. Тогава никоя друга държава освен Русия не изпрати синовете си на смърт в името на нещо повече от логичните външнополитически стремления.

Наистина то е вярно от фактологическа гледна точка, войната от 1877-1878 г. беше спечелена заради усилията на набързо създаденото наше опълчение.



Войната беше спечелена на Шипка,



когато българите не пуснаха нито един противник да премине през прохода.

И ако днес ние се опитваме да омаловажим - волно или неволно - жертвата на 60 хиляди християни, то причината не е в клишетата на русофобията, нито в партийната конюнктура. Причината е в нашата прословута неблагодарност, която не ни позволява да видим нашите си, български жертви. Отричайки знамето на руско-турската война като цивилизационен кръстоносен поход, ние отричаме нашето опълчение и пушеците от изгорените къщи през април 1876 г. Колкото и да е неприятно за някои - но то е факт, то е било, - руските байонети са вървели редом с родния трибагреник в победния си марш за разширяване на европейската културна граница. И ако народите ценят своите жертви, не давайки пряко или косвено върху делата им да падне и прашинка от съмнение, то ние някак си с широка ръка ръсим епитети и квалификации, сякаш не става дума за нашата кръв и нашата човешка същност, видяна в обърнатата оптика на историческия ескиз.

Нашата деградация започна в първите години на "прехода", когато ордените и отличителните знаци на българската войска излязоха да се продават на сергия - така както се продава зарзават или дрехи втора употреба. Как да тържествуваме на националния си празник, когато злобната нужда за насъщния ни кара да подценяваме работата и усилията на онези социални групи, чийто съюз фактически обоснова морално и политически датата на свободата? Днес



не ценим усилията на нашите учители,



които за жълти стотинки образоват бъдещите математици и физици на САЩ и Европа. Не ценим усилията на нашето духовенство, което успя в крайна бедност и социална немощ да построи заедно с народа си повече от 1000 църкви и десетки манастири през ХХ в. Не ценим нашите лекари, които ни поставят диагнози и ни лекуват без модерни технически средства. Не ценим българските професори, които мизерстват, за да могат да четат и да се конкурират с богатите учени на Запад. Не ценим нашите военни, запазили всичките наши дружинни и полкови знамена. Не ценим езика си, не го защитаваме институционално. Днес ние не правим хуманитарни гимназии по българистика, макар точно този тип български училища да са довели до брилянтното Възраждане. Но накрая идва и най-лошата констатация.

Ние



не се обичаме по християнски, сиреч по европейски



Не се обичаме с любовта към ближния. Защото как ще видим всебългарското, ако не видим конкретния българин, беден и достоен - въпреки непрестанното унижение, на което е подложен. Изводът е един - истинското празнуване може да се извърши само ако 3 март се възприема, както се възприема голям християнски празник.