Още от вратата усещам миризмата й - животинска и много гъста - мирише като в клетката на мечката от зоологическата градина. Наоколо хората се отдръпват, така че тя седи сама в центъра на колелото, като в свой импровизиран амфитеатър. Носи сиво рошаво палто с качулка, нахлупена чак до очите й и това й придава още по-мечешки вид. Все пак има разлика - тя говори.
- Студено ми е, много ми е студено.
След малко.
- Леле майчице, леле, колко е студено.
И пак.
- Измръзнах! Студено ми е, ама много ми е студено.
Навън е лято.
За възпитанието
На седем години съм и вече пътувам сама. Всеки вторник и четвъртък пресичам уличката пред блока (само на зелено) и чакам да се появи ленивото червено туловище на автобус номер 3, който като акордеон се разтяга на завоя после събира частите си и хлопва врати току пред краката ми. Покатервам се по високите изтъркани стъпала и сядам на някое място до прозореца. Лепвам нос за стъклото, но нямам време да се заглеждам много навън - започвам да броя. Първо палеца - спирката на моста, после показалеца - ето я и баничарницата, след това средния пръст - стигнали сме широките стъпала на обредния дом със сметанови булчински рокли по витрините, на безименния много внимавам - светофарите ме объркват, а трябва да пресечем два, преди да спрем пред библиотеката, свия ли кутрето - време е да слизам. От там до входа на мисис Гайтанджиева са десет крачки надолу по улицата.
По обратния път към къщи в автобуса е лудница. Дълго го нямаше и сега хората са се събрали по спирките, бутат се пред вратите, обиждат се. Аз седя на мястото зад шофьора и прилежно свивам пръстите - да не изпусна някоя спирка. Когато идва ред на показалеца, от предната врата бавно се изсулва старица, главата й е като зелка - едва се държи на тънкия й врат, а краката й се люлеят като два обръча под тялото. Поглежда ме и в очите й виждам неодобрение. Още съм малка, за да зная, че някои хора винаги гледат с недобри очи на света. Престрашавам се, ставам и плахо я дръпвам за ръкава.
- Я си стой на мястото, дребосък, ще те смажат - обръща се тя към мен, а гласът й е толкова мразещ, че накъсва думите.
Сядам си.
За контрольорите и частния бизнес
Изглежда 13, най-много 15-годишна. Ръцете й са още съвсем тънки - като върбови пръчки, коремът й е тесен и плосък. По-скоро дете, отколкото момиче, виждам го на лицето й - хубавичко лице, гладко и свежо, със син, безразличен поглед. След десет години ще се омъжи, ще загрубее, ще роди две деца - момче и момиче, очите й ще потънат в ситни бръчици, коремът ще се отпусне, ханшът ще се налее и ще заприлича на мозайка от целулит.
Не знам защо си представям това, докато вадя от чантата си картата за градски транспорт. Няма никаква причина да я заглеждам и все пак го правя. Ето сега вратите се отварят, тя вдига към контрольора уморени очи и се прозява. Зъбите й са редки и неравни. Вятърът запраща листо от клен в краката й, тя го поглежда едва, подритва го и забравя за него. Пак се прозява.
- Билетчето моля - спира пред нея контрольорът.
- Нямам.
- Четири лева тогава.
- Нямам.
- Как така нямаш?
- Нямам - смее се.
Няма да надебелее - мисля си - ще завърти частен бизнес.
За въздишките и гравитацията
Кой казва, че нещастието няма физиологични центрове, места, където се заражда и други, в които изплува като удавник от дъното. Ето го, тръгва от гърдите, от една точка, която набъбва, пуква се, като найлонова торба с пясък. Нещастието е като страха, но тежи повече, то е гравитация, която ляга върху раменете, свива белите дробове, излива се през очите - гъста смола.
Виждам го в нейните очите - виолетови като мащерка. Толкова са тъмни, че чак не се забелязват зениците им. Необикновени очи, не само заради цвета, но и заради погледа, който идва (или отива) някъде много от дълбоко - от Марианската падина на душата й. (А моята душа, къде се е скрила?).
Въздишам - балончета въздух в тонове пясък.
- Приятно ми е да се запознаем - казва.
Мисля си: тези запознанства са от най-неприятните.
- Не, защо - казва - предпочитам да зная.
Аз не искам да зная. Незнанието е градина без ябълки, слънчев рай, в който мога да остана завинаги.
Тя се обръща и слиза, той тръгва след нея. В очите му свети луната, десетки луни - само мои и негови.
Не, вече не са мои - нейни са.
За провидението или за зелените и червените светофари
Червено е. Едва ли има обяснение защо светофарите по-често светят червено. Пълно е с неща, които само опитът доказва - неща, за които не зная защо се случват така, а не иначе.
Това със светофарите го забелязвам от малка. Следя кръстовищата и тайно се обзалагам със себе си. Почти винаги губя (срещу кого ли?), когато избирам зеленото.
Един ден, докато реша кучето на балкона, чувам баба да говори със съседката.
- Така ти било писано (да се омъжи за пияница или синът й да стане пияница - не помня).
Тогава разбирам, че все пак има някой, който се грижи за светофарите. Не ми става ясно кой е той нито как изглежда, но добре си представям книгата му - голяма, с омачкани краища и ситно изписани страници. Напомня донякъде счетоводната книга на мама, но кориците й са по-твърди и обложката е зелена.
Оттогава все се опитвам да прочета тази книга, нещо повече, да попълня сама своята страница.
Има ли смисъл, ако всичко в нея е вече написано?!
За дърветата и огледалата
От другата страна на моста платното върви по канала - широк като речно корито, целият облечен в камъни. Прилича на стар римски път, по който реката слиза от планината и започва своето градско пътуване.
Седя до прозореца и гледам водите й - точат се лениво, като заспалата сянка на онзи змей-горянин, от който водят началото си. Над тях се протягат клоните на дърветата - целите в мед и злато, оглеждат се като в огледало.
Гледам ги и аз. Толкова дълго го гледам, че вече не зная, кое са дърветата и кое - образите им.
За пътниците и спирките
Автобусът подрусва неравномерно - напоследък се отвориха много дупки по шосетата, не знаеш кога колелото ще хлътне в някоя и - край. Аз съм отдавнашен пътник, не ме е страх от дупките, не ме е страх, че автобусът ще спре някъде и никога повече няма да тръгне. Напътувала съм се.
Понякога само като погледна лицата на пътниците, ми става тъжно. Свикнах с тях, с някои пътуваме от дълго време заедно, знам на коя спирка ще се качат, на коя ще слязат.
Някога, преди много години един мъж ми каза, че в пътуването не е важно накъде си тръгнал, а с кого, но и това вече за мен няма значение. Отдавна разбрах - човек не трябва да се привързва много нито към хората, нито към предметите, безсмислено е.
Не ми се пътува вече. Мисля на следващата спирка, като се отворят вратите, да сляза.
Мария Питерс - визитка
Мария Питерс е родена през 1973 г. в София. Завършила е философия в СУ "Св. Климент Охридски". Има две награди в Националния литературен конкурс на сп. "Мисъл", раздел белетристика. Публикувала е разкази в сп. "Съврменник", вестниците "Литературен форум", "Литературен вестник" и, естествено, "Сега". В момента работи като редактор в сп. "Образование и специализация в чужбина".