За студа или за мечките и хората



Още от вратата усещам миризмата й - животинска и много гъста - мирише като в клетката на мечката от зоологическата градина. Наоколо хората се отдръпват, така че тя седи сама в центъра на колелото, като в свой импровизиран амфитеатър. Носи сиво рошаво палто с качулка, нахлупена чак до очите й и това й придава още по-мечешки вид. Все пак има разлика - тя говори.

- Студено ми е, много ми е студено.

След малко.

- Леле майчице, леле, колко е студено.

И пак.

- Измръзнах! Студено ми е, ама много ми е студено.

Навън е лято.



За възпитанието



На седем години съм и вече пътувам сама. Всеки вторник и четвъртък пресичам уличката пред блока (само на зелено) и чакам да се появи ленивото червено туловище на автобус номер 3, който като акордеон се разтяга на завоя после събира частите си и хлопва врати току пред краката ми. Покатервам се по високите изтъркани стъпала и сядам на някое място до прозореца. Лепвам нос за стъклото, но нямам време да се заглеждам много навън - започвам да броя. Първо палеца - спирката на моста, после показалеца - ето я и баничарницата, след това средния пръст - стигнали сме широките стъпала на обредния дом със сметанови булчински рокли по витрините, на безименния много внимавам - светофарите ме объркват, а трябва да пресечем два, преди да спрем пред библиотеката, свия ли кутрето - време е да слизам. От там до входа на мисис Гайтанджиева са десет крачки надолу по улицата.

По обратния път към къщи в автобуса е лудница. Дълго го нямаше и сега хората са се събрали по спирките, бутат се пред вратите, обиждат се. Аз седя на мястото зад шофьора и прилежно свивам пръстите - да не изпусна някоя спирка. Когато идва ред на показалеца, от предната врата бавно се изсулва старица, главата й е като зелка - едва се държи на тънкия й врат, а краката й се люлеят като два обръча под тялото. Поглежда ме и в очите й виждам неодобрение. Още съм малка, за да зная, че някои хора винаги гледат с недобри очи на света. Престрашавам се, ставам и плахо я дръпвам за ръкава.

- Я си стой на мястото, дребосък, ще те смажат - обръща се тя към мен, а гласът й е толкова мразещ, че накъсва думите.

Сядам си.



За контрольорите и частния бизнес



Изглежда 13, най-много 15-годишна. Ръцете й са още съвсем тънки - като върбови пръчки, коремът й е тесен и плосък. По-скоро дете, отколкото момиче, виждам го на лицето й - хубавичко лице, гладко и свежо, със син, безразличен поглед. След десет години ще се омъжи, ще загрубее, ще роди две деца - момче и момиче, очите й ще потънат в ситни бръчици, коремът ще се отпусне, ханшът ще се налее и ще заприлича на мозайка от целулит.

Не знам защо си представям това, докато вадя от чантата си картата за градски транспорт. Няма никаква причина да я заглеждам и все пак го правя. Ето сега вратите се отварят, тя вдига към контрольора уморени очи и се прозява. Зъбите й са редки и неравни. Вятърът запраща листо от клен в краката й, тя го поглежда едва, подритва го и забравя за него. Пак се прозява.

- Билетчето моля - спира пред нея контрольорът.

- Нямам.

- Четири лева тогава.

- Нямам.

- Как така нямаш?

- Нямам - смее се.

Няма да надебелее - мисля си - ще завърти частен бизнес.



За въздишките и гравитацията



Кой казва, че нещастието няма физиологични центрове, места, където се заражда и други, в които изплува като удавник от дъното. Ето го, тръгва от гърдите, от една точка, която набъбва, пуква се, като найлонова торба с пясък. Нещастието е като страха, но тежи повече, то е гравитация, която ляга върху раменете, свива белите дробове, излива се през очите - гъста смола.

Виждам го в нейните очите - виолетови като мащерка. Толкова са тъмни, че чак не се забелязват зениците им. Необикновени очи, не само заради цвета, но и заради погледа, който идва (или отива) някъде много от дълбоко - от Марианската падина на душата й. (А моята душа, къде се е скрила?).

Въздишам - балончета въздух в тонове пясък.

- Приятно ми е да се запознаем - казва.

Мисля си: тези запознанства са от най-неприятните.

- Не, защо - казва - предпочитам да зная.

Аз не искам да зная. Незнанието е градина без ябълки, слънчев рай, в който мога да остана завинаги.

Тя се обръща и слиза, той тръгва след нея. В очите му свети луната, десетки луни - само мои и негови.

Не, вече не са мои - нейни са.



За провидението или за зелените и червените светофари



Червено е. Едва ли има обяснение защо светофарите по-често светят червено. Пълно е с неща, които само опитът доказва - неща, за които не зная защо се случват така, а не иначе.

Това със светофарите го забелязвам от малка. Следя кръстовищата и тайно се обзалагам със себе си. Почти винаги губя (срещу кого ли?), когато избирам зеленото.

Един ден, докато реша кучето на балкона, чувам баба да говори със съседката.

- Така ти било писано (да се омъжи за пияница или синът й да стане пияница - не помня).

Тогава разбирам, че все пак има някой, който се грижи за светофарите. Не ми става ясно кой е той нито как изглежда, но добре си представям книгата му - голяма, с омачкани краища и ситно изписани страници. Напомня донякъде счетоводната книга на мама, но кориците й са по-твърди и обложката е зелена.

Оттогава все се опитвам да прочета тази книга, нещо повече, да попълня сама своята страница.

Има ли смисъл, ако всичко в нея е вече написано?!



За дърветата и огледалата



От другата страна на моста платното върви по канала - широк като речно корито, целият облечен в камъни. Прилича на стар римски път, по който реката слиза от планината и започва своето градско пътуване.

Седя до прозореца и гледам водите й - точат се лениво, като заспалата сянка на онзи змей-горянин, от който водят началото си. Над тях се протягат клоните на дърветата - целите в мед и злато, оглеждат се като в огледало.

Гледам ги и аз. Толкова дълго го гледам, че вече не зная, кое са дърветата и кое - образите им.



За пътниците и спирките



Автобусът подрусва неравномерно - напоследък се отвориха много дупки по шосетата, не знаеш кога колелото ще хлътне в някоя и - край. Аз съм отдавнашен пътник, не ме е страх от дупките, не ме е страх, че автобусът ще спре някъде и никога повече няма да тръгне. Напътувала съм се.

Понякога само като погледна лицата на пътниците, ми става тъжно. Свикнах с тях, с някои пътуваме от дълго време заедно, знам на коя спирка ще се качат, на коя ще слязат.

Някога, преди много години един мъж ми каза, че в пътуването не е важно накъде си тръгнал, а с кого, но и това вече за мен няма значение. Отдавна разбрах - човек не трябва да се привързва много нито към хората, нито към предметите, безсмислено е.

Не ми се пътува вече. Мисля на следващата спирка, като се отворят вратите, да сляза.