Прегръщан и убиван

всяка вечер,

ти светло оживяваше накрая.

Красиво осветен

от бял прожектор.

Щастливо уморен

от възхитени погледи...

Поклон на партера.

Поклон на строгия велможа

в ложата.

Дълбок поклон -

с букет от казионни рози

до гърдите...

Наистина - красиво беше...



Сега стоиш на ъгъла.

Оскъдно осветен

от близката витрина.

Детрониран Хамлет.

Увяхнал Дон Жуан.

Забравен хъш и партизанин.

И не красив букет -

притискаш до гърдите

ветрило от билети

за някаква лотария...

Продавач на дребно щастие.

Статист във театър уличен...



Вместо аплодисменти

пред теб прозвънват

няколко монети...

Прибираш ги.

И бавно си отиваш

с изтъркано от погледи

лице.



Любов от пръв поглед



Не зная

дали любовта е сляпа,

но винаги има

светло начало...

Любов от пръв поглед.

Любов от първа чаша.

Любов от първо "ало"...

Как се казвате?

Ще се видим ли пак?

Мога ли да взема

номера на джиесема?

Ще те чакам! Ало!



Романтично начало.

И край необясним...

Влюбваш се

в непознат.

Намразваш

любим.



Я, колко макове!



Ален мак

самотен нейде...

Беше горделиво цвете.

Беше символ на идея.

Днес идеята

немее

зад синкавия хребет.

Аленият мак

сега е само

вреден плевел

сред житата.



Жилав плевел.

Див и упорит.

устойчив

на всякакви промени.

Ето -

юнски дъжд

отгоре го гаси,

а цветът му ален

се разгаря.

В мокрото поле

навред трепти жарава...

Както някога

бе казал

Никола Русев:

"Я, колко макове!"