Седем или осем човека стреляха по този заек, а той продължаваше да бяга на зиг-заг. Пукотевицата беше грандиозна и жалка. Казах си, че сега е моментът да им покажа как става тая работа. Изчаках го малко. Вече беше в обсега на пушката ми, когато го поведох и изнесох изстрела малко пред него. Заекът се преметна акробатично и падна пред погледите на всички. Е, това е миг! Такъв изстрел се помни завинаги.

Имал съм случай, когато шестнайсет пушки се изпразниха пак така по един заек. Излизахме във верига от едно лозе и трийсет и два изстрела проехтяха отляво надясно. Заекът си бягаше. Бях последен на десния фланг. Поведох го, стрелях, той се препъна, сгъна се и сви към лозето. Тръгнах след него, като препълних пушката, а Ивайло Петров, който ми беше отляво, извика:

- Къде, бе? Той си замина!

Не искаше Ивайло Петров да се получи така, че всички го изпуснаха, а аз... Същият Ивайло Петров, който двадесетина години по-късно, т.е. неотдавна, в едно интервю ме бъзика, че като пиша някоя от моите истории, непременно ще спомена, че съм бил на лов с него и с Йордан Радичков. Както и да е, намерих заека в лозето. Беше се опънал, не се наложи да му стрелям повторно. Вдигнах го за ушите и когато го навирах в очите на Ивайло, той беше бесен. Защо бе, стари приятелю? Сега искаш ли да ти кажа, че всъщност ти си бил на лов с мене? Да питаме ли другите, а? Няма. Знаеш, че не съм такъв човек. И нека оставим миналото на мира, то така се патинира за вечността.

Та и днешният заек падна от моя изстрел с акробатичен подскок. Само че като тръгнах да го взема, той скочи и хукна. Шмугна се в храсталаците и не успях да му стрелям още веднъж. Забелязах обаче, че като потъваше в храстите, се претърколи. И тръгнах след него. Местността равна, а имаше и снежец. Тоест няма отърване. Някой пак извика, че заекът си заминал бодър, но аз продължих по дирята му. На стотина метра по-нататък забелязах в снега точица кръв. След това още една. Раната беше в десния му заден крак, което означаваше, че шансовете му да ми избяга са нищожни.

Изпитвах усещането на майстор с класа над другите. И не ми беше сефте да им показвам как става тая работа. Вървях уверен, упорит, плувнал в тихичка вътрешна гордост.

Само че работата се проточваше. По дирите установявах как скоковете на заека ставаха по-големи. Капчиците кръв се разредиха. На всичкото отгоре вече беше късен следобед.

Така вървях по дирите около час. На няколко места той беше спирал, там кръвта беше повече. Няма къде да идеш, повтарях си. Но взе да мръква. А дирите изведнъж секнаха - заекът бе пресякъл мочурляк, където нямаше сняг. Направих кръг около водата, после още един, по-широк и хванах дирята в друга посока. Заекът се бе опитал да "ме върже", но аз разчитам тези дири отпреди да науча азбуката. В далечината назад чувах клаксоните на колите, това бе знак да се прибирам, за да си тръгваме. Продължавах по дирята. Отлично зная колко кофти е някой да се отлепи така от групата за неопределено време. Но онова, което ме тласкаше в преследването, бе по-силно от логиката.

Впрочем аз и до ден-днешен не зная със сигурност има ли логика в него. Разсъждавах за всичко това както продължавах да вървя по дирята. Тревожните, все по-далечни звуци на клаксоните като че ли се отнасяха за някой друг, а не за мен. Това беше отвратително от моя страна, съзнавах го напълно. И кучетата спираха преследването, когато стопанинът им ги извика. На мен кой ми беше стопанинът всъщност?

Мръкна съвсем, почна суграшица. Североизточният ветрец бръснеше изтънко. По едно време чух шума на уазката, която подскачаше из дупките и по буците в ливадата, като да бе ранена и тя. Скоро видях фаровете й. Тя ме намери по моите дири.

- Добре бе, майсторе - рече колегата, като отвори вратата, без да слиза от уазката. - Какво... искаш да кажеш?

Тъкмо бях сложил заека в раницата и връзвах шнура отгоре.

- Петнайсет човека сме там. Три часът. Вкочанихме се, бе!

Огади ми се от мене си. В момента от тази моя зверска увереност и от сладкия сос на тихичката ми вътрешна гордост не бе останало и помен. Упоритостта ми сега изглеждаше тъпа. Направо идиотска. Седнах мълком в уазката и тя потегли обратно.

Срамувах се. Истински. Много дълбоко.

А късно вечерта край камината в топлата хижа, когато ракиите, виното и завързаните мезета отмиваха полека-лека просташката ми постъпка, кой да ми хване ръката върху масата и да ме погледне в очите с непоклатимо приятелство? Данчо Радичков, разбира се.

- Какво ти е? - попита тихо.

- Нищо ми няма - рекох.

- Нали знаеш, че не можеш да ме излъжеш? Както и аз тебе.

- Абе... мръсна работа - въздъхнах.

- Кое? - попита Йордан с неповторимия си усет за най-тънките и дълбоки трепети на душата.

- Човекът - рекох.

- "Човекът - мръсна работа". Страхотно заглавие. - Вземи да напишеш такъв разказ. Бръкваш в чувала на безкрайните ти сюжети и го изстрелваш.

Люснахме по едно мълком. Гнусният мрак, в който сам бях нагазил, взе да се разрежда. И се попитах отново кой е моят стопанин. И какъв ли е, след като ми позволява да оставя приятелите си три часа да мръзнат?

А всъщност аз ли преследвах заека допреди малко, или ужасната човешка суета - мене?