Тя е мъничка, грацилна и зеленоока, той - едричък, мустакат и белокос. Контрастна двойка, набиваща се веднага на очи. Мими Иванова и Развигор Попов са като "чифт обувки" - навсякъде се движат заедно. Незлобливи, непосредствени и сдържано емоционални - в живота са същите, каквито ги виждаме и на сцената. Това, което не е видно, е, че Развигор умее да разказва увлекателно и напоително, а Мими е живата семейна памет. Сеща се и за най-незначителни истории от житието-битието им на артисти. Тя "дава тон", а той "изпява" случката с мераклийска артистичност. А историите им все едни такива весели.

------------



1. Старото си е старо!



Преди две години заедно със сюрия млади таланти бяхме поканени да участваме в концерт по случай празника на Свищов. Нас, по-старите, естествено ни бяха оставили "за десерт". Излизаме на сцената. Публиката - възторжена. Мими пее "задължителните" "Петнадесет лалета". Бурни ръкопляскания, бис, бис...

След концерта в гримьорната ни нахълтват екзалтирани дечурлига да искат автографи. Прескачат се, викат. Гледам - до вратата стои развълнуван човечец на около 50 години и стиска букет от 15 лалета. Смутен някак, притеснен, пристъпва от крак на крак, дума не обелва, чака да се изредят младите. "Елате, елате!" - окуражавам го. А той се приближава към Мими, пада в краката й, целува й театрално ръка и започва да реди хвалебствия: "Вие сте превъзходни, неповторими. И да знаете, че благодарение на песента "Петнадесет лалета" минах под венчилото." Сълзите му на очите. Трогна ни. На тръгване човекът се обърна на вратата и в желанието си да измисли заключителен, върховен комплимент за Мими, изтърси: "Да Ви кажа откровено, много хубави певици се пръкнаха напоследък, хубаво пеят. Но... Абе, старото си е старо!"



2. Дует с куче



Развигор: От Германия си бяхме купили дребен, сладък йоркширски териер. Рики се казваше. Той без нас не можеше и час да издържи. Бяхме го взели веднъж на турне - беля на главата. Затворили сме го ние в гримьорната преди един концерт и сме инструктирали момчето за всичко от техническия екип да го варди, докато сме на сцената. Задачата беше проста: никой не бива да отваря вратата на гримьорната. Колегата обаче се заплеснал и най-лошото се случи. Изстрелва се онова ми ти куче, обуто с бели панталонки, на сцената точно, когато Мими, осветена драматично само от един следач, пее сърцераздирателна песен. (Тук Мими не се стърпява и продължава историята.)

Мими: Усещам в първия момент, че нещо се удря в мен, но не мога да различа какво е, защото съм заслепена от прожектора. Чувам, че публиката се смее и се сконфузвам. Чак при един по-висок скок на Рики, съзирам и разпознавам собственото си куче. Избухвам в неудържим смях. Не успях да продължа песента, защото имам неприятният навик да изпадам в "смехова истерия". Добре, че публиката реагира с разбиране. Щом има сеир, тя даже е благодарна. В един момент и нашият уплашен и зачервен от притеснение колега връхлита на сцената. Вижда Рики и лазейки, започва да го преследва като във филм на Чарли Чаплин. Междувременно псува ожесточено. Безплатен цирк с куче направихме. Накрая барабанистът успя да притисне и докопа Рики зад барабаните. Колегата, когото бяхме назначили за бодигард, естествено "яде калай" след концерта.



3. Митничарят отвръща на удара



С нашия герой Рики пътуваме в един претъпкан до тавана микробус, наподобяващ малък ЦУМ. Обяснимо, защото се връщахме от гурбет в Германия. Топлийка няма къде да боцнеш в багажа. Спираме на унгарската граница и се молим наум да не ни накарат митничарите да разтоварваме за проверка. Беше адска жега. Взаимно се окуражаваме и успокояваме с Мими, че винаги сме минавали между капките. Митничарят се приближава, преглежда документите ни. А ние му се усмихваме съзаклятнически, подаваме му картички с автографи. И тъкмо вече си отдъхваме, че всичко ни се е разминало, наш Рики, настанен отзад върху багажа, се събужда и със светкавичен скок се хвърля и захапва ръкава на слисания служител, протегнал ръката през прозорчето, за да ни върне документите. Рики по принцип ненавиждаше униформените - полицаи, войници и дори попове. Лаеше ги като побъркан. Но как да обясниш това на митничаря. Органът в първия момент се уплаши, но после се окопити и заповяда: "Сваляйте!". И се започна дългото разтоварване - близо час. Сам. Мими седи в колата. Накрая цял плувнал в пот и ядосан, отивам да викам митничаря: "Готов съм." А той идва, хвърля небрежен поглед и казва: "Това ли е целият багаж? Добре. Можете да тръгвате."



4. Злополучната артикулация



Имаше една чудесна песен на австрийския певец Удо Юргенс, която се казваше "Мерси, шери". Той я изпълняваше на немски де, при все че заглавието е на френски. Беше хит. Удо ни я "отпусна" да участваме с нея на "Златния орфей". Излиза конферансието и ни обявява с патос. Нещо от сорта на: "А сега за вас - песента "Мир`ши, сери". А ние не можем да започнем от смях. Духачите от оркестъра още по-малко. Понякога незначителна дреболия може да се превърне в повод за голямо хилене.



5. Как пониква тиква

Едно време най-големите златни орфеи бяха в два кръга. В Двореца на културата във Варна се провеждаше предварителен тур. Всички участници представяха по 2 песни. От общо 100 се избираха 36, но само 12 от тях се одобряваха от журито за финала. Одобрените се изпълняваха на живо с оркестъра на Вили Казасян при пълен салон, наредена сцена. Като на генерална репетиция.

През 1978 година май беше, съм направил аз мераклийски една песен - "Добрата сила". Дето се вика - песента на живота ми. И понеже исках тя да остане за финала, решавам втората да бъде суперглупава, та да отпадне със сигурност.

Чета си един ден вестник "Стършел" и попадам на едно стихотворение: "Как пониква тиква". Викам си - това ще е текстът на другата песен. Правя един смешен аранжимент в стил "Бони ем" и заминаваме с Мими за Варна. Не щеш ли, противно на очакванията ми, журито одобрява "Как пониква тиква". Нея се налага да изпълним на живо. "Така ли" - викам си аз. - Ще запомните вие "как пониква тиква"."

Замислям страшен пиротехнически номер. Изнамирам от пироцентъра една димка, дето като я запалиш, с нищо не се гаси. Докато не издими, няма свършване. 20 декара открита площ покрива, за батални сцени в киното беше предназначена. Инструктирал съм един човек от техническия екип, като му дам знак, да пали димката. Излиза Бригита и вдъхновено обявява: "Как пониква тиква". А Хачо Боядживе стои в колата на телевизията, гледа картинката на екрана и режисира. Записваше се на живо, повторения няма. Вили замахва към оркестъра и в този момент пиротехникът пуска "гъбата". Задушлив облак изпълзява и увива цялата сцена като в пелена. Арфистката не издържа, грабва арфата си и напуска. Пожарникарите слагат каските, а Хачо нарежда в слушалката на оператора: "Бочев, дръж, дръж, камерата. Страшно ефектно!" Но можеш ли да я държиш в тази смрад. От оркестъра на Казасян се изесоха всички един по един. Накрая в залата останахме само ние. Изпяхме си героично цялата песен, макар и без оркестър. След нея Мими изпълни и онази, хубавата - "Добрата сила". Но и този номер не помогна. На финала, коя мислите допуснаха - "Как пониква тиква", разбира се. По-късно разбрах, че текстът бил скрита сатира към Тодор Живков. Някаква тиква, която другите изтиква и... пониква. Направих връзката. Журито обичаше такива кодоши. Едно време, когато Тодор Живков и Станко Тодоров бяха хукнали да обикалят европейските държави, Сашо Йосифов написа песента "Двама шопа из Европа", която бе наградена на "Златния орфей". Подобно бе положението и с "Как пониква тиква".