Един от големите стремежи на човека винаги е бил да се събере в едно цяло, като обели от себе си фалшивите същности. Времето, в което живеем обаче, изобщо не благоприятства този стремеж. Нещо повече, то постоянно го взривява и ние отново се връщаме в старото насипно състояние. Съвременният свят много прилича на видеоклип - пулсиращи картини и звуци, които влизат в съзнанието ти като нескончаема поредица от саблени удари. Руската културоложка Олеся Николаева твърди, че в момента се намираме в "епохата на метаизкуството, на метаезика, а постмодернизмът е начинът за неговото прочитане. Постмодернизмът в еднаква степен е равнодушен както към традиционализма (изкуството, опиращо се на старите образци), така и към авангардизма (изкуството, устремено към нови форми), но и единият, и другият създават за него общо културно пространство, лишено от определени приоритети. В това пространство всичко е само материал за интерпретации. Това означава преди всичко размиване на всички граници - културни, етически, естетически, религиозни и църковни. Означава преобръщане на всички ценностни йерархии и изравняване правата на най-различни по рода си същности и предмети.



Всъщност в този свят вече не съществува вертикал:



сакралното се профанизира, профанното се естетизира, възвишеното се редуцира, а низкото придобива

статут на нормално."

Тези тенденции най-ярко личат в съвременната музикална "среда". Преди две-три десетилетия прогимназистите у нас се криеха, когато четяха "Тил Ойленшпигел". Сегашните петокласници хич не се крият, когато слушат "Хиподил". Банди като "Хиподил", "Гумени глави", "Рап-нация" и донякъде "Уикеда" и "Обратен ефект" се родиха от центрофугата на прехода, смесила в едно мизерията на панелните гета, безработицата на родителите, скудоумието на даскалите, митингаджийската романтика, скоропостижно изтекла в канализацията, липсата на перспектива...

Авторите и изпълнителите на тези песни са



носители на истинска трагическа вина



Те са честни и искрени в посланията си. Те не са виновни, че това е техният живот. Те не са виновни, че не знаят други думи. Те не са виновни, че нашите деца ги слушат. Защото нашите деца живеят същия живот и използват същите думи и страшно се кефят, че някой ги изразява толкова добре.

По-долу - в духа на постмодернистката интерпретация - ви предлагаме един колаж от текстове на песни на групите "Гумени глави", "Хиподил", "Ъпсурт", "Рап-нация" и "Рабба":

"Суха супа сърбам смело син съм на велико дело син съм на земя прекрасна и ми идва да се фрасна! Купих си днеска новата бата и исках да я изпробвам на някой в главата. В училището гадно на чина си седях и новата бухалка под чина си държах. Започна тогава кошмарният час, за решителен бой вече бях готов аз. А новата даскалка се направи на тарикатка, разбих главата тогава на тази скапана патка. Блъсках я, блъсках я, блъсках я с кеф, а тя както винаги смърдеше на кенеф. Не нося фуражка, не ходя с пепеляшка, искам Сашка на задна прашка. Не се шашкай, не махай с опашка, вдигам тояжка и след осмата чашка. Аз съм Бате Венци, яде ли ти се шпек, ела за някой тек на мекия дюшек.

Ариведерчи тъпа путко ариведерчи мон амур ариведерчи тъпа путко ариведерчи от моя кур.



Обувам тежките кубинки навличам яке с двоен цвят събирам мижавите кинти и влизам в розовия свят.



Нонстоп Нонстоп индийски коноп Нонстоп марихуана за белия ми дроб. Гроздобера ли настъпи, та не си си мил гъза? Потъваме и пак се смеем изчезваме, какво от тва, опитахме и вас да вземем, но ще потънат ли лайна.

Някой скочи после падна да се хване не успя сложиха го в дупка хладна и му носиха цветя. Юрий Гагарин къде си летял хубави путки дали си ебал? От гравитация имал ерекция, а с ерекция правел дисекция. Никой няма право да ми казва кво да правя нито пък да ми показва... пътят да диктуваш нямаш право, право нямаш, нямаш нямаш право. Поети дришльовци проклети, защо не миете клозети, а вас, заклети музиканти задоволяват ли ви кранти? Защото хора като вие помия прясна ще измие. Може да звучи по детски, корабът ми е Радецки. На света България е само една, нашата мила родна страна! Една родина, една страна, един народ, на който, казват, гръб обърнал е бог,



един народ, който на света целува краката, един народ, който не вдига чело от земята.



Пътникът силен, пътникът млад, тръгнал да види белия свят, гдето минава, пей и мечтай и гледа да забрави родния край. За какво му е той, за какво му е тази родина, със какво да е горд той, че я има? Защо, защо, защо допуснахте това, нагли лицемери, държащи властта? На вас не ви пука, на вас не ви дреме, не ви е грижа как ще оцелеем ние тука! ЛУД - така ли ме нарече? Тогава пази се от мене далече!"



А сега да оставим пак Олеся Николаева да обобщи:



"Психеделичният, тоест разширяващ съзнанието метод е призван да откъсне хората от "конструираните" състояния на съзнанието, натрапени на човека от страна на обществото - закони, порядки и навици. Психеделичната култура, разбирана най-широко, излиза от скривалището си ту в рока, ту в рейва. Тук присъства романтизмът с неговите максималистки бинарни опозиции: на изкуствения свят на цивилизацията се противопоставя светът на "естествените" отношения. Музиката... придобива характера на религиозен ритуал, който довежда своите фенове до изстъпление и екстаз. Тази ритмична токсикоза, която е сродна на алкохолната или на наркотичната, се представя за висше мистично състояние, но всъщност е проява на лудостта..."