Интересен момент от писането на текстове за песни е присъствието на специфични звукови съчетания, лишени от семантично значение. Такива са "на-на-на", "тра-ла-ла" и пр., повечето познати ни от детските песнички. И не само. В популярната музика те присъстват вече няколко десетилетия.

Твърди се, че първи ги налагат "Бийтълс". Техните парчета изобилстват от неангажиращи и доста елементарни като съдържание текстове и фрази. Цитирам: "She loves you, ye-ye-ye...", "Oh, oh, oh" или "Bla, bla, bla".

Много бързо модата на йе-канетата и оу-канетата идва и в България. Дори звездите на естрадата от онова време като Васил Найденов и Лили Иванова ги използват в песните си.

Днес безсмислените звукови съчетания се срещат в почти всяка песен. Наред с клишетата от времето на "Бийтълс" се раждат и нови безумия като например: "Ай-ли-ли-ли", "Дъра бъра", "Бум, бум", "Кръш, кръш", "Брък, прък", "Тю, бря", "Ръц, скръц"... Най-абсурдни са образците от чалгата. Човек може да чуе модерни фрази от рода на: "на-на-най, ай лав ю", "о, да, да, о, не, не" и "на-на-на... остров Тамбукту...".

Употребата на подобни неясни части на речта обаче остава също толкова неясна. Самите изпълнители не знаят защо издават звуци, които не носят никакво семантично послание за аудиторията. А слушателите се питат: песента ли е тъпа или нейният текстописец?