Когато госпожа Раева, дама на петдесет години, навлезе в яворовата гора, за да се откъсне от монотонните вечери край бунгалата над Крапец, не можеше да знае, че й предстои най-паметният ден в живота. Животът на жена с двуседмична любов, долитаща всяко лято тук от Ещорил. Беше непозволената тайна любов, жадувана дванадесет месеца в годината, за да се излее за четиринадесет нощи в най-отдалеченото бунгало, онова на склона.

Възлюбеният на госпожа Раева, женен за португалска графиня, беше герой от ученическата бригада в десети клас - любов, пламнала по никое време: когато младите си вярват, че те са измислили секса. Стара история... той изневеряваше на графинята, тя - на надеждата, че тая история трябва да свърши.

Разходката на госпожа Раева се сблъска с едноетажен дом в края на яворовата гора.

- Заповядайте - чу глас зад гърба си. Мъжки глас, любезен. Гларусите, уплашени от набега на непознатата, излетяха от ръба в края на двора.

- Винаги правят тъй - излезе от навеса стопанинът и подаде ръка:

- Иванов. Някога добавях и едно инженер-бионик.

Дамата приклекна като при среща с приятен господин по време на бал. Представи се. Почти мигновено кимна и на предложението за чаша кафе.

- Какво е бионик? - попита с ръждивата следа от мляна леблебия върху горната устна.

- Все ме питат - почна мъжът. Слаб, гол до кръста, с бяла коса. Рибар, прекъснат в плетенето на мрежата си. - Биониката се взира в природния градеж, госпожо. В листата на дърветата, например. Екипът ми изучаваше листото на тополата близо година. Защо? Защото природата е изобретила всичко преди нас, на биониците им остава само да го открият. Конструкцията на тополовото листо бе приложена в изработката на ново самолетно крило... Каква тирада! Извинете.

- И това ли е бионика?

Жената посочи с чашката кафе разпиляната по златния килим конструкция: летви, въженца, хартии...

- Това е хвърчило!

Дамата възкликна:

- А-а-а, значи туй са хвърчилата. Виждат се над гората от бунгалата горе. Все мислех, че ги правят от съседния лагер на скаутите.

- Това е повече от хвърчило, госпожо Раева. Малко късно установих, че листото на явора е по-гъвкаво. Вижте тези летви. Двеста сантиметра дълги. Свързват се с казеиново лепило, от мляко, малко старомодно, но му вярвам повече, отколкото на новите. Тук, където летвите се пресичат, за да се укрепят с намотки от памучен конец, се използва специално дърво. Балза. Хартията също е вносна. Казва се япон.

Жената рязко остави чашката.

- Трябва да тръгвам - погледна часовника си. - Любимият не знае къде съм. Пък и горе в бунгалата е една суматоха... Изчезнало осемнайсетгодишно момиче. Абитуриентка. Полицаите тършуват цяла заран.

Щом стигна бунгалото си, госпожа Раева посочи хвърчилото на любимия от Португалия. Той се отърколи от леглото върху настланата с мушелваровик тераса. Кво е това?

- Хвърчило! - отвърна любимата. - Случайно да знаеш какво е бионика?

- Знам, че ми писна от тия следователи. Половин час ме разпитваха кога точно съм видял за последен път момичето.

- Помни ми думата: любовна история!

И въздъхна:

- Онова хвърчило не е от лагера на скаутите.

Конструкцията във форма на гигантско листо от явор се вдигна над морето като ято гларуси. От бунгалата над Крапец се виждаше как стопанинът на хвърчилото развива кордата.

На следващата привечер госпожа Раева се възползва от любезността на инженера.

- Тъжно - отрони бионикът. - Преди четири години от лагера на скаутите долетя едно момиче на четиринайсет. Влюбено в учителя си по програмни продукти. По цели вечери ми разказваше за него. Веднъж, както разказваше, викна: Искам да излетя!

Мъжът с много усилия изправи новото хвърчило.

- Какво стана с момичето? - попита жената.

- Конструирам най-голямото хвърчило в живота си, госпожо Раева. Ще ви кажа защо. Защото го конструирам за двама. А, да - момичето излетя!

Гостенката пак погледна часовника си. Рязко остави чашката - сякаш я хвърли върху плетената от върба масичка - и хукна към бунгалата.

- Каза утре да отидем - изрече, стъпвайки на терасата пред бунгалото. - Прави хвърчило за двама.

- Кви ги дрънкаш? - изпъшка португалският бик.

- Ще видиш - навлече нощницата жената.

- Заповядайте - майсторът на хвърчила подаде първо ръка на мъжа. Над двора се извиха няколко ята вятър, виждаше се как се въртят над моравата, как поклащат половинвековните чемшири, прекипелите през саксиите петунии по пътеката към халето-работилница.

Беше една от вечерите, в които и гларусите не досаждат. Ей ги по ръба над морето. Бели като япон. Леки като балза.

- Готов съм - викна възторжено майсторът. - Предупреждавам, може и да не се върнете. Имал съм и такива случаи...

Португалският нерез се затресе върху стола: Ще ме спукате от смях!, а госпожа Раева приклекна от възпитание.

- Чаша узо преди полета винаги помага - отвори бутилката стопанинът. - От узото човек олеква.

Изглеждаше по-нервен, отколкото го знаеше госпожа Раева.

- Естествено, че се вълнувам - отпи той. - За пръв път създавам хвърчило за двама.

Госпожа Раева отбеляза "създавам", а не "правя".

- Мисля, че сме готови - отсече тя след третата чаша. И прошепна: - Какво ще стане, ако изпуснете кордата?

- Никога не изпускам кордата - отвърна майсторът.

Съпругът на графинята, вече хванат от алкохола, се хилеше, докато инженерът му привързваше коланите. Преди да полетят, госпожа Раева целуна по бузата майстора. Благодаря!

Мъжът погледна към гларусите. Тази привечер бяха мързеливи като дневник на старица.

Мощното хвърчило се занесе тромаво. Подскочи над морето като инатлия кон, опъна се на първите няколко замаха на вятъра, после бързо дръпна нагоре, подгонено от внезапно вдигнатите гларуси.

- Още двама щастливци! - възкликна бионикът.

Арестуваха го седмица по-късно. В прокурорската заповед пишеше, че е изпратил в небето момиче на 14 г., една абитуриентка, дама от Стария Пловдив, българин с португалско гражданство... Имаше още седем безследно изчезнали от района на Крапец.

Пуснаха го в края на годината. След дълги опити следователят бе открил, че на стотина метра височина гларусите яростно налитат хвърчилата. Но не му се занимаваше да разбере кой ги бе научил да прегризват кордата.