От колата слязоха двама с модни ушанки.

- Тука ли е? - попита шепнешком оня с виолетовата.

- Тука е - отвърна шепнешком другият с оранжевата.

Защо беше тази тайнственост, тази енигма. Наоколо - нищо особено. Широк софийски булевард, с огромни строежи от едната страна, разкалян от зиловете: изкопи, млади борчета за подпори, кофражи, арматури, бетон. Посред строежите обаче, сред изкопите - дворче с дървена оградка. Едноетажна варосана къща - чешмичка, лехички, кокичета. Козичка с яренце. И една бабичка, която се шушка край чешмичката.

- Ето я - каза виолетовият и пристъпи с па-дьо-дьо до вратичката. Оранжевият и той с подскок се приземи до него. Бабичката се огледа и ги видя. Издяланото й от кремък лице застина.

- Кучета ниедни - каза. Грабна буца пръст и я хвърли по гостите. Те мигом се озоваха в колата. Потеглиха с мръсна газ, спряха в първата пресечка и там налапаха джиесемите.

- Не става - застенаха едновременно те. - Не ще и не ще мръсната бабишкера.

Отсреща явно ги инструктираха да останат на място, защото следващия половин час те само пушеха с безразлични изражения - като хора, които не могат да се изпикаят в тоалетната, и мълчаха. После пак излязоха на булеварда и паркираха на двайсетина метра от къщичката. Скоро видяха как пред нея акостира тежкият като брежневска лимузина кметски мерцедес.

- Аууу, работата стана дебела - прошушна виолетовият.

- Шшшшт! - скара му се оранжевият.

И отново двамата се превърнаха целите в зрение и слух.

От мерцедеса слезе самият кмет, с разкопчан балтон върху черната си маркова фланелка и както винаги, закачил на ушите си с ластик най-приветливата усмивка.

Бабичката го посрещна и него с каменна физиономия.

- Недейте така, госпожа - хвана двете й ръце кметът. - Ще ви обезщетим. Ще ви дадем мезонет, със зимна градина. Разберете, тук ще е ситито на града. Ще има небостъргачи. Вашата къщичка е прът в колелото на историята.

Бабичката издърпа ръцете си от кметските обятия.

- Имам една двуцевка, остана от мъжа ми. Следващия път, като те видя, така ще ти насоля задника със сачми, че Диляна спокойно ще може да те качи на билборд като реклама на френско сирене.

Тук художествената логика ни съветва с една точка да заковем последния пирон в ковчега на тази обречена история... И да се отдалечим мрачно по разкаляния булевард. За щастие бабата имаше внук компютърджия. Той написа възвание до световните медии от името на бабата и го разпрати навред. След два дни в София кацна екип на "Фокснюз". Хората бяха професионалисти. Те откупиха от бабата правата върху историята й и направиха покъртителен документален филм за неравната битка между една възрастна жена и столичната администрация. Филмът бе излъчен и събуди потресаващ отзвук. Сам Боно от "Ю Ту" обеща да се ангажира. А кметът на Ню Йорк Майкъл Блумберг покани бабата за обмяна на опит. Оказа се, че и в Манхатън имало подобен казус. Там, сред небостъргачите, също живеела в едноетажната си къщурка една бабушкера, която навремето с пушка в ръка защитила дворчето си от предприемачите. Сега къщичката й била невиждана атракция, която носела луди пари в хазната на мегаполиса.

Българската премиера на филма бе в НДК. Присъстваха министри, градоначалници, депутати, дипломати. След края на прожекцията всички те бурно аплодираха облечената в най-новата си жилетка бабичка, когато тя излезе на сцената. Най-много ръкопляскаше старият ни познайник, кметът, застанал, както подобава на официално лице, на първия ред. Този път той бе закачил с ластик на ушите си най-големия размер усмивка, тъй че му се виждаше чак мъжецът. Но може би с основание. Защото вече бе разпоредил, докато още течеше премиерата, да сковат будка до къщичката на бабичката, където да се плаща таксата.