Венеция може да се види всякак - и като туристическа атракция, и като филмов декор, и като консервиран къс от миналото. Най-истинският й лик обаче е на уникално човешко творение със свой неповторим живот, загадъчно смесил миризмите на риба, мухъл, морски бриз, неизсъхващо пране и архаичен аристократизъм, с каквито са просмукани зеленясалите задни улички, канали, мостчета...

----------------------------------

Чарът на Венеция трудно се усеща по традиционните туристически маршрути. Човек трябва просто да тръгне без посока по накъсаните от малките канали улички, да се полута из плетеницата на тесните - колкото да се разпериш - проходи помежду им, да зарее поглед в попилите толкова векове стени и балкончета, да се спусне по изгнилите стъпала на някое частно кейче към полюшващите се до него семпли лодки, да поседне на пейката на глухо слънчево площадче до изтупани баби с бебешки колички...

Да, колкото и да е странно, уж типично



българския феномен "баби с колички" го има и във Венеция



Само че бабите са елегантни и стегнати зрели дами с перфектни фризури и маникюри. Внучетата са кротки и послушни и ако не дремят в количките си, подтичват след някоя шарена топка. А достолепните синьори край тях разменят една с друга новини и рецепти, похапвайки купения от съседното магазинче сладолед.

Няма как да не се сетите, че тъкмо Венеция бе избрана от сепаратистката Северна лига на скандалния Умберто Боси за столица на т. нар. Република Падания. Тук идеята му да отцепи богатата Северна Италия от бедния Юг има доста поддръжници. Защото венецианците живеят добре - благодарение на туризма. Имат и самочувствие, че са нещо уникално. Гордеят се с историята на Венецианската република. И не се чувстват особено обвързани с останалата - "плебейската", част на Италия.

Това, разбира се, важи главно за по-издигналите се. Защото във Венеция има и рибари, и лодкари, и амбулантни търговци, които нямат такива скрупули. Още повече че мнозина от тях са пришълци именно от "плебейските" райони. Парадоксално е, но е факт -



сред гондолиерите има много неаполитанци



Просто защото американските туристи, които са им основните наематели (понеже главно те си позволяват солената цена на разходката с гондола - между 20 000 и 50 000 лири), настояват да им се пеят неаполитански песни. Оригиналните венециански мотиви им се струват не толкова мелодични.

Гондолиерите са весел народ. Стоят обикновено скупчени край стоянките си - до Двореца на дожовете и по Канале Гранде. Смеят се, говорят си всички едновременно, закачат се с турист(к)ите. Не досаждат, не дърпат потенциалните си клиенти - просто излъчват радост от живота и това е достатъчно изкушение за платежоспособните да седнат в гондолите им.

Само с тях, с малки рибарски лодки или с катерчета-таксита може да се мине по тесните канали между 118-те островчета, от които се състои Венеция. Големите водни трамваи циркулират само по S-образния и дълъг около 4 км Канале Гранде. Трамваите са и



любимото превозно средство за масовия турист



- билетчето е 6000 лири, ако сте сам, и 5000 лири, ако сте в група.

На места ширината на Канале Гранде достига до 70 метра. Край него са и най-красивите дворци и църкви, а отгоре му са прехвърлени прочути мостове като "Делли Скалци" до жп гарата и "Риалто", известен още като Златния мост. Точно в участъка, където е "Риалто", Канале Гранде е най-тесен - само 28 метра. Второто име на моста идва от накацалите го 24 златарски магазинчета. Сега са луксозни и лъскави, но кой знае как са изглеждали техните предтечи през XV-XVI век?

"Риалто" първо бил направен от дърво, но през 1444 г. рухнал. Възстановили го пак от дърво, но добавили и магазинчета, и механизъм, който да го разделя на две, за да минават по-големите кораби. Заради неустойчивостта му мостът пак бил реконструиран през XVI век от Антонио да Понте. Той спечелил конкурс в съперничество с Микеланджело и Паладио. И ни оставил днешната постройка, която по всяко време на годината гъмжи от туристи.

През "Риалто" минава ключовият пешеходен маршрут до централния венециански площад с църквата "Сан Марко" и Двореца на дожите и затова още на подстъпите към него са струпани невъобразимо количество сергии. Предлагат ви се



маски по 20 000-30 000 лири



за традиционния Венециански карнавал, който привлича туристи и през зимата, клоунски шапки по 12 000-15 000 лири, брошки по 3000-5000 лири. А също и прясно изстискани сокове, плодове, закуски. Най-евтината пица е 4000 лири, сандвич - 6000 лири, сладолед, комбиниран от три вида - 4000 лири. Ако искате да хапнете на маса в скромно ресторантче, ще трябва да приготвите поне 25 000 лири.

18 000 са ви нужни, за да разгледате отвътре Двореца на дожите. Заслужава си. Ще попаднете в приказни зали с натежали от картини и масивна позлата стени и тавани, изрисувани от Тинторето, Карпачо, Тициан. Дело на Веронезе например е таванът в залата на Съвета на Десетте, където заседавал трибуналът за политически престъпления. Над това помпозно помещение са били оловните килии на Джакомо Казанова и Джордано Бруно.



Контрастът между показно великолепие и смразяваща репресия



разтърсва всеки, минал от Двореца на дожите към съседния затвор през закрития Мост на въздишките. По този път отвеждали навремето осъдените към килиите им. Най-тежко наказаните били хвърляни и бързо угасвали в килии под нивото на водата. По-"привилегированите" оставали в някой от трите "надводни" етажа, но и там нямало как да оцелеят от разяждащата кости и дробове влага. Някои свършвали още в килиите за мъчения...

В сияещата с позлатените си сводове църква "Сан Марко" пък се влиза на дълга върволица - един след друг, група до група, екскурзиант след екскурзиант. На столовете за богомолци не се присяда, няма как да се излезе от оградения с въжета проход за туристи. Има само две отклонения - до съкровищницата на храма и до Златния олтар. И за двете места обаче са нужни билетчета за по 3000 лири.

Пак толкова трябват и ако искате да се качите на кулата пред църквата и да хвърлите оттам



поглед от птичи полет



към Венеция. А за 30 000 можете да отнесете какъвто си изберете венециански изглед от художниците по кея на водните трамваи.

Нищо от това обаче няма да ви помогне да проумеете загадката на омаялия ви приказен град. Може би ще успеете, ако се събуете и свесите крака във водата на някой страничен тих канал, оставите по лицето ви да играят отраженията от огледалната повърхност и погалите топлия, напукан зид на приютилото ви кейче. Защото истинската Венеция е тъкмо вода, слънце и камък, напоени с векове човешко предизвикателство.