|
сега е мой ред да ти се отплатя..."
Индия се слави с поета Ватсаян Малланаг и храмовете на любовта. Отгръщам "Кама Сутра", с надеждата, че ще ми послужи. Изданието е на вестникарска хартия, без рисунки, но думите са силни.
Полагам ги върху пергамент. Моята кожа. Притежанието им бавно ме обгръща. Дълго бях ничия, ето сега си оголвам гърдите и чакам.
Слушам такива истории постоянно. Любовта като болест. Спорите им са навсякъде. Чувам кафявия глас на баба ми, примирена и примираща, приемаща изневери, обиди от своя мъж. Ние сме природата, която не е добро и зло. Щедри сме. Отчаяни мазохистки, репетиентки, както казваше Андреева, класната, по-вта-ра-чка ква-чка сто го-ди-ни ма-чка. Има маниакалност, побъркваща алогичност в постъпките ни. Тотално проектиране върху обекта, сто процента разтваряне, обгръщане на другия. Душата е подарена. Горчивината и сладостта на питието в чашата се смесват.
- Ще те убия, копеле!
Вечеряме в стаята на Ирина, паразитите не могат без гостоприемник и внимават за подходящия. Валери се свени да опита сармите, сгушен в платнена канадка и някакви вълнени панталони, подобни на беневреци, размахва уплашено ръце. Ял ананаси, два огромни ананаса погълнал преди миг.
Наричам го камила заради миглите. Обичам дълги мигли, защото придават трогателен израз, по телевизията показаха веднъж плачещата камила на един бедуин. Иначе е грозен и едва ли ще настъпи промяна ако се обръсне, все пак можеш да уловиш израза на лицето. Какво ли крие сега с тази брадица.
Случихме се сами накрая, останалите се чупиха. Библия имаше там, той я прелиства и сочи "...видях кон бледен и името на яздещия на него беше смърт..."
- Как ти въздейства това?
Страх ме е само нощем. Разбрах го едва когато сънувах Танатос. Продължаваме и стигаме до края на стиха "...да умъртвяват с меч, с глад, с мор и със земни зверове" (Откровението на Йоан 6:8). Ездачът трябва да е бил с качулка, лицето покрито, без очи, да спепелява наред. Някои такива не махат качулките си в автобусите през зимата.
- Решаваш да убиеш някого и е правилно, според теб.
- Може би имам основания, които задължават...
Измъкнал го е бързо от шкафа на Ирина, видях само как замахва и спира на косъм от гърдите ми. За някаква частица от секундата си помислих колко нелепо ще свърша, заклана с кухненски нож, от някакъв психопат, тук в Студентски град.
- Виж колко е лесно - казва. - Само трябва да се самоизключиш.
Градинката в задния двор на "Техническия" има кръгла форма, няма никой сега, ще седнем с Валери. Говорим си за чадъри, твоят е женски, откъде си го взел. Добре, отиваме да пием нещо в "Студентски бар". Сетих се: нали когато си тръгваше от при Маня и говорех за алкохола, ти се върна и заяви - изобщо не пия.
Целунахме се за първи път през лятото на езерото в Борисовата градина. През лятото дават пластмасови корита и можеш да си плаваш. Ние обаче седяхме на тревата през нощта. Тогава каза:
- Ти си ми важна.
Вървим и спираме пред едно дърво. Иска да ме утеши, притиска ме до мършавите си гърди и произнася името ми. Целува ме непохватно със стиснати устни, опитвам се да отвърна.
Сетне пътуваме в 280, в гънките на вселената, в една от тях. При него е чисто, има Ал Пачино или Робърт де Ниро над леглото си, един от двамата, този с брадата, дето белеше яйцето в "Ангелско сърце". Самият сатана. Снимката е от "Жега", подарих му и други след това. Онова яйце беше човешка душа, бавно обелваха черупката. Първо лека пукнатина, после късче по късче, незащитени повърхнини.
Решавам, че ще му е топло и няма да мигнем двамата, затова се местя. Будя се от шумоленето на хлебарките зад плаката и съвсем тихо произнасям името му, чува. Вика ме при себе си - а после в банята и марш оттук, имаш свое легло. Искам да те направя силна! Неговите ръце са бели, големи, с изящно издължени пръсти. Обичам да ги държа, когато го питам за всичко... Пращали му едни работи и Маня участвала, просто пласьорка, но това е опасно. Никога не бих те замесил. Ти си ми важна. Преди му помагала Ива, но вече е зле.
А коя е Вирджиния? Твойто гадже във Видин? И тя ли?
Ирина ли ти каза? Тя е луда и май ме харесва, нищо не знае и рови наслуки. А Джина? Марш оттук!
Ще му обясня колко съм важна, досега никой не е посмял да жонглира така с мен.
Там бил, ми казва портиерката, ала го няма в стаята!
Исках да му доставя...
Звъня упорито. Много е муден, отвръща жената, трябва да чакате. Може да не му работи домофона. Не, няма такова нещо, в този блок сме изправни, дори легени им даваме. Явно сега драматизира "Одисеята" в плитката водичка и е наквасил своето корабче, търси пристан, при предишната, при Джина навярно...
Тя се обади, представи се лично.
Зле ми подейства гласът й, нещо средно между плач и молба, това ли е истерията? Настръхнах, но съм любезна и питам откъде знаеш моя номер, искала цялата истина, да съм си кажела всичко. Тогава отприщваме думите, всякакви има, остри подобни на камъни, ароматни и глухи.
Двете си правим очна ставка на спирката. Направо тичам натам. Трябва докрай да изпия чашата, всички утайки акуратно ще оближа. Обичам течен аналгин, шамари, даже напоркани гонзовци предпочитам пред тая среща.
Облечена е с поло и кафяво сако. Представях си Джините руси, с накъдрени букли, може небрежно топирани, с неизбежните блузки по тялото и ония презрамки, ръкави по-скоро, дето се смъкват. Тази стои чинно на спирката и, о господи, има толкова делови вид, особено косата, гладко наресана, прибрана с шнола.
Не съм яла от три дни и ми прилошава. Това е първото, което ми казва на живо. Чакам дете от него! Боже, тя ме шашва. После ме попита дали сме спали заедно? Колко пъти? Какво има на гърба му, а, много пъпки, отвръщам, по-скоро петна, стари рани, като белези от куршуми. Иска да седнем някъде и сядаме в кафене.
После дебнем пред блока на нейна приятелка, там, където двамата са прекарали нощта. Тя се качва, извежда го, говори му нещо. Накрая той ме вижда, здравей, не е трябвало да се разкарваш, аз бързам сега, ще ти се обадя.
Не си тръгвам.
- Марш оттук - вика и тропа с крак както се пъди куче. Тичам след него, след жълтото такси. Не успях да му кажа, че нямам нищо против. Да му стана пласьорка.
Ще те убия, копеле! Спомням си думите му. Когато каза: "Виж колко е лесно. Само трябва да се самоизключиш."
Соня Николова. Визитка.
Талантливата червенокоса авторка е родена през 1975 г. в Костинброд. В момента учи българска филология и се кани да се дипломира като бакалавър. Публикувала е стихове в централния литературен печат. През 2000 г. излезе първата й стихосбирка "Пастирът и левантинките", която получи наградата "Владимир Башев" за първа книга. На Националния студентски литературен конкурс в Шумен 2001 спечели I награда за проза.