:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 428,267,869
Активни 78
Страници 17,181
За един ден 1,302,066

Краят на революцията

Хосе трябва да беше някъде от Иберийския полуостров. Бял, с дълбоки сини очи и ситнокъдрава черна коса. На кльощавата му фигура всички дрехи висяха като на закачалка, но това явно не го притесняваше, пък и той самият имаше излъчване на човек, който трудно би обърнал внимание на външния си вид. Продаваше семки вдясно от входа на кварталното зеленчуково пазарче, а устата му винаги бе разтегната в ослепителна усмивка с два реда почти по животински бели и здрави зъби. Все се канех някой път да го питам какъв вятър го е довял от един полуостров на друг и защо после не го е отвял в обратна посока, но все нещо друго се случваше и така не успявах да открехна вратата към миналото му. Докато един ден преди около година и половина Хосе внезапно изчезна от полезрението ми, а на неговото място се настани някаква дебела и нечистоплътна лелка. После и мен ме завеяха мои си ветрове и пътищата ми кривнаха встрани от пазарчето.

Хосе обаче се появи. Пак някак внезапно и ненадейно за мен. На същото място, вдясно от входа на пазарчето. Сега обаче обслужваше машина за сладолед. И усмивката му я нямаше. По-точно пак си беше там някъде, но посърнала някак си, с плътно присвити устни и само ъгълчетата им меко се извиваха нагоре. Меко и тъжно.

Не можах да се стърпя и макар че познанството ни не бе особено дълбоко или кой знае колко плътно, а и по мъжки доста сдържано, хвърлих се да го прегръщам:

- Здравей, Хосе, как си, къде беше, какво става с теб?...

На поредицата от въпроси сигурно трудно би отговорил който и да е, пък бил той и ибериец. А и Хосе явно не изгаряше от желание да се разприказва. Може би приемаше жеста ми с прегръдката само като проява на типична южна необвързана с нищо обвързаност - ей така, темперамент и кръв с температура на добро червено вино.

Аз обаче пак бях напуснал поредната работа и се чудех с какво да запълвам времето си, така че с меката натрапчивост на безделника приседнах на един камък до сладоледената машина и извадих пакета с цигари. Някъде след втората или третата се присетих, че Хосе е испанец и най-открито направих опит да го забъркам в родната политика:

- Слушай, Хосе, ти като си от Испания, докато беше там, чувал ли си нещо за царя? Той нали петдесет години живя в Мадрид?

- Никога не съм ходил в Испания - отвърна ми след някоя и друга минута Хосе.

- Стига бе! Будалкаш ме!

Хосе натисна три пъти ръчките за сладолед, за да обслужи трима клиенти, появили се в интервали от по десетина-петнайсет минути, и чак тогава ми отговори с тъжна усмивка:

- Аз съм от Никарагуа.

- Ти да не си сандинист?! - не скрих удивлението си аз. - Защо не си ми казвал?

- Не си ме питал. А и какво значение има?

- Как да няма! Пък аз все си мислех, че с тази светла кожа и с тези сини очи няма начин да не си от Испания. Че те нали в Никарагуа повечето са метиси?

- Повечето. Но аз съм аристократ.

Последната дума Хосе произнесе с горчиво-тъжна, почти презрителна ирония. И пак се зае да обслужва мълчаливо клиентите си. Пуших покрай него, докато съвсем притъмня и той заприбира кашоните си с фунийки и бутилките с разноцветни сиропи. Оставих го да заключи машината за сладолед и го помъкнах към кварталното кръчме.

- Бях от последната партида, която изпратиха да ни обучават тук за бъдещи ръководители на социалистическа Никарагуа - отприщи се след третата гроздова Хосе. - Вярвахме, че революцията няма начин да не победи. Окончателно. Patria o muerte! Възторгът ни бе обзел до дъното на душите. Променяхме света, съзиждахме световното братство на равните и свободните. В името на революцията се скарах дори с родителите си, които и досега си живеят в Никарагуа като богати земевладелци, а потеклото си знаят още от времето на Светата инквизиция - нали помниш, че ти казах за аристократичното си потекло?

Хосе изпразни на един дъх половин чаша гроздова и махна на Пешо да донесе още по едно. Не го прекъснах в мълчанието му, а той си го подъвка бавно, сигурно за да усети ракиения му дъх, и като присви устните си в десния им ъгъл, издиша едно дълбоко:

- Ха!... Чудя се какво ли правят сега братята ми и сестра ми в Манагуа. По-големият по едно време беше зам.-министър в сандинисткото правителство на Ортега, а сестра ми пък влезе в парламента с листата на десницата. Майтап!

- Не си ли пишете?

- За какво? Има ли смисъл? В Никарагуа няма да се върна, а да им описвам как живея тук, значи да се оплаквам.

- Защо не щеш да се върнеш?

Хосе се замисли дълбоко. И дълго.

- Не знам... Може би от гордост. От нежелание да се подложа на съжалението им. Да си призная, че съм объркал живота си, увлечен от химерите на някакви непостижими идеали...

- Я стига! - не се стърпях и го прекъснах почти назидателно. - Младостта може да е въодушевена, но никога глупава. Глупави ставаме на дърти години, когато прекъсваме полета на мечтите си, за да се приземим към простотията и сивотата на нормалния живот.

- Еба ти нормалния живот! - Хосе говореше български дори без акцент, така че и псувните му звучаха съвсем родно. - В Никарагуа завърших философия. После решиха, че им трябват икономисти и ме запратиха тук. Осемдесет и девета ме завари в четвърти курс и дори успях да взема втора диплома за висше. Сега съм философ-икономист или обратното. Обаче на никого не трябвам. Когато дойдох тук, всички си мислеха, че като чужденец съм бъкан с пари. Една дори успя да ме ожени за себе си още на втората година от следването ми, че и да ми роди син. Той вече е на четиринайсет години, но се обажда само за да ме изръси с някой лев. А с майка му не сме се виждали от пет години. Майната й! Стига ми и сегашната мърла, с която живея!

Пихме по още едно, а после май по още едно. Аз пушех и мълчах. Хосе само мълчеше.

- На една курва най ме е яд! - изригна ожесточено той по едно време. - На революцията! Всичко й дадох, а тя дори не можа да роди, мамка й! Ялова се оказа!... Гнила отвътре! Другото е тъпо изживяване. И това, че съм тук, а не в Манагуа. И това, че с две висши продавах семки, а някакви мутри ме помляха, за да вземат тъпата ми сергийка. И това, че сега съм с изкуствено чене и половин далак. И това, че продавам сладолед, а дори не ми се близва от него, за да не ми загорчи още повече. Даже и това е тъпо, че седим тук и пием, а дори не знаем за какво. Курвенска работа е този живот, приятел, и такъв ще бъде винаги! И знаеш ли защо?

- Не - казах. - Не знам.

- Защото на всяка революция й плащат, за да си вдигне краката. И после я оставят сама да се оправя с последствията. А от платената любов, нали знаеш - само копелета се раждат!

- Хосе - казах, - ти си или мъдрец, или циник.

- Глупости. Я поръчай по още едно.

Поръчах. И продължихме да пием. Не помня за какво пиехме вече, май споменахме по едно време и Испания. Но дали заради българския монарх, или заради древните предци на Хосе - конкистадорите, това не помня. А и какво значение имаше всъщност за какво пият две копелета на революциите? На кого му пукаше?

Краят на революцията

Хосе трябва да беше някъде от Иберийския полуостлов. Бял, с дълбоки сини очи и ситнокъдрава черна коса. На кльощавата му фигура всички дрехи висяха като на закачалка, но това явно не го притесняваше, пък и той самият имаше излъчване на човек, който трудно би обърнал внимание на външния си вид. Продаваше семки вдясно от входа на кварталното зеленчуково пазарче, а устата му винаги бе разтегната в ослепителна усмивка с два реда почти по животински бели и здрави зъби. Все се канех някой път да го питам какъв вятър го е довял от един полуостров на друг и защо после не го е отвял в обратна посока, но все нещо друго се случваше и така не успявах да открехна вратата към миналото му. Докато един ден преди около година и половина Хосе внезапно изчезна от полезрението ми, а на неговото място се настани някаква дебела и нечистоплътна лелка. После и мен ме завеяха мои си ветрове и пътищата ми кривнаха встрани от пазарчето.

Хосе обаче се появи. Пак някак внезапно и ненадейно за мен. На същото място, вдясно от входа на пазарчето. Сега обаче обслужваше машина за сладолед. И усмивката му я нямаше. По-точно, пак си беше там някъде, но посърнала някак си, с плътно присвити устни и само ъгълчетата им меко се извиваха нагоре. Меко и тъжно.

Не можах да се стърпя и макар че познанството ни не бе особено дълбоко или кой знае колко плътно, а и по мъжки доста сдържано, хвърлих се да го прегръщам:

- Здравей, Хосе, как си, къде беше, какво става с теб?...

На поредицата от въпроси сигурно трудно би отговорил който и да е, пък бил той и ибериец. А и Хосе явно не изгаряше от желание да се разприказва. Може би приемаше жеста ми с прегръдката само като проява на типична южна необвързана с нищо обвързаност - ей така, темперамент и кръв с температура на добро червено вино.

Аз обаче пак бях напуснал поредната работа и се чудех с какво да запълвам времето си, така че с меката натрапчивост на безделника приседнах на един камък до сладоледената машина и извадих пакета с цигари. Някъде след втората или третата се присетих, че Хосе е испанец и най-открито направих опит да го забъркам в родната политика:

- Слушай, Хосе, ти като си от Испания, докато беше там, чувал ли си нещо за царя? Той нали петдесет години живя в Мадрид?

- Никога не съм ходил в Испания - отвърна ми след някоя и друга минута Хосе.

- Стига бе! Будалкаш ме!

Хосе натисна три пъти ръчките за сладолед, за да обслужи трима клиенти, появили се в интервали от по десетина-петнайсет минути, и чак тогава ми отговори с тъжна усмивка:

- Аз съм от Никарагуа.

- Ти да не си сандинист?! - не скрих удивлението си аз. - Защо не си ми казвал?

- Не си ме питал. А и какво значение има?

- Как да няма! Пък аз все си мислех, че с тази светла кожа и с тези сини очи няма начин да не си от Испания. Че те нали в Никарагуа повечето са метиси?

- Повечето. Но аз съм аристократ.

Последната дума Хосе произнесе с горчиво-тъжна, почти презрителна ирония. И пак се зае да обслужва мълчаливо клиентите си. Пуших покрай него, докато съвсем притъмня и той заприбира кашоните си с фунийки и бутилките с разноцветни сиропи. Оставих го да заключи машината за сладолед и го помъкнах към кварталното кръчме.

- Бях от последната партида, която изпратиха да ни обучават тук за бъдещи ръководители на социалистическа Никарагуа - отприщи се след третата гроздова Хосе. - Вярвахме, че революцията няма начин да не победи. Окончателно. Patria o muerte! Възторгът ни бе обзел до дъното на душите. Променяхме света, съзиждахме световното братство на равните и свободните. В името на революцията се скарах дори с родителите си, които и досега си живеят в Никарагуа като богати земевладелци, а потеклото си знаят още от времето на Светата инквизиция - нали помниш, че ти казах за аристократичното си потекло?

Хосе изпразни на един дъх половин чаша гроздова и махна на Пешо да донесе още по едно. Не го прекъснах в мълчанието му, а той си го подъвка бавно, сигурно за да усети ракиения му дъх, и като присви устните си в десния им ъгъл, издиша едно дълбоко:

- Ха!... Чудя се какво ли правят сега братята ми и сестра ми в Манагуа. По-големият по едно време беше зам.-министър в сандинисткото правителство на Ортега, а сестра ми пък влезе в парламента с листата на десницата. Майтап!

- Не си ли пишете?

- За какво? Има ли смисъл? В Никарагуа няма да се върна, а да им описвам как живея тук, значи да се оплаквам.

- Защо не щеш да се върнеш?

Хосе се замисли дълбоко. И дълго.

- Не знам... Може би от гордост. От нежелание да се подложа на съжалението им. Да си призная, че съм объркал живота си, увлечен от химерите на някакви непостижими идеали...

- Я стига! - не се стърпях и го прекъснах почти назидателно. - Младостта може да е въодушевена, но никога глупава. Глупави ставаме на дърти години, когато прекъсваме полета на мечтите си, за да се приземим към простотията и сивотата на нормалния живот.

- Еба ти нормалния живот! - Хосе говореше български дори без акцент, така че и псувните му звучаха съвсем родно. - В Никарагуа завърших философия. После решиха, че им трябват икономисти и ме запратиха тук. Осемдесет и девета ме завари в четвърти курс и дори успях да взема втора диплома за висше. Сега съм философ-икономист или обратното. Обаче на никого не трябвам. Когато дойдох тук, всички си мислеха, че като чужденец съм бъкан с пари. Една дори успя да ме ожени за себе си още на втората година от следването ми, че и да ми роди син. Той вече е на четиринайсет години, но се обажда, само за да ме изръси с някой лев. А с майка му не сме се виждали от пет години. Майната й! Стига ми и сегашната мърла, с която живея!

Пихме по още едно, а после май по още едно. Аз пушех и мълчах. Хосе само мълчеше.

- На една курва най ме е яд! - изригна ожесточено той по едно време. - На революцията! Всичко й дадох, а тя дори не можа да роди, мамка й! Ялова се оказа!... Гнила отвътре! Другото е тъпо изживяване. И това, че съм тук, а не в Манагуа. И това, че с две висши продавах семки, а някакви мутри ме помляха, за да вземат тъпата ми сергийка. И това, че сега съм с изкуствено чене и половин далак. И това, че продавам сладолед, а дори не ми се близва от него, за да не ми загорчи още повече. Даже и това е тъпо, че седим тук и пием, а дори не знаем за какво. Курвенска работа е този живот, приятел, и такъв ще бъде винаги! И знаеш ли защо?

- Не - казах. - Не знам.

- Защото на всяка революция й плащат, за да си вдигне краката. И после я оставят сама да се оправя с последствията. А от платената любов, нали знаеш - само копелета се раждат!

- Хосе - казах, - ти си или мъдрец, или циник.

- Глупости. Я поръчай по още едно.

Поръчах. И продължихме да пием. Не помня за какво пиехме вече, май споменахме по едно време и Испания. Но дали заради българския монарх, или заради древните предци на Хосе - конкистадорите, това не помня. А и какво значение имаше всъщност за какво пият две копелета на революциите? На кого му пукаше?

Детелин Вълков. Визитка.

Роден на 6 октомври 1957 г. в гр. Луковит. Завършил българска филология в СУ. Журналист. Автор на исторически и философски книги: "Вселената", "Общност и общество", "Кой кой е в "Илиада" и "Одисея" и др. Специализирал в Ройтерс след конкурс между 800 човека. От време на време се връща към първата и неръждясала любов - художествената поезия и проза.
682
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД