Комшийката беше бързорека и Марлов много-много не й разбираше. Но все пак разбра достатъчно. С една дума, нейният съсед на етажа, осемдесет и две годишният Пантелей, се бе самоубил.

- Пуснал газта на печката. Аз всяка сутрин му вземам вестник и му нося да чете. И тая сутрин така. Натискам звънеца, ама не му чувам чехлите. Божичко, викам си. Какво ли е станало? И усещам някаква миризма с носа, странна миризма. Викнах домоуправителя Чико, счупихме вратата. И щяхме да се издушим. Аз веднага отворих, то вече се проветри.

Марлов влезе след нея в жилището. Беше малко жилище и миришеше още на газ, но и на някаква особена миризма, на старост може би. Антрето беше тъмно и мрачно. Пантелей лежеше на кушетката в кухнята, по пижама. На масата имаше купичка с овесени ядки, накиснати с мляко. Вън на балкончето имаше простряна една риза, доста старомодна, в интерес на истината, с голяма яка и с пагончета.

- Не разбирам защо му трябваше - продължаваше да трака като шевна машина устата на комшийката. - Верно, старост-нерадост, дето викат хората. Верно, откриха му на Пантелей диабет, с простатата имаше проблеми, но то на тая възраст кой мъж няма. Иначе откъм пари не беше много притеснен. И свои парици имаше събрани, и дъщеря му от Швейцария му изпращаше. Наистина, откак бабичката му почина преди десетина години, нещо се счупи в него, защото бяха много задружно семейство и много се разбираха. Но какво да се прави, живот. А и той се събираше със старчоците долу в градинката, правеха си лаф-моабет, на табла играеха, за политика говореха. Беше ведър старец, с железни навици, които го държаха в бодрост и здравомислие. Има някои, изпадат в депресии, реват, склерозата ги натисне. Наистина по-добре на такъв живот да туриш край, макар че животът е затова, да си изкараш докрай теглото и да представиш пред Бога тогава, когато той реши.

Марлов я слушаше с половин ухо. Бе излязъл на балкона и пушеше цигара. Бе сравнително рано, но жегата вече бе страшна. Той пипна яката на ризата и пръстите му се навлажниха.

- А някой да идваше при него. Гости посрещаше ли?

Комшийката сви уста като фунийка, остана мълчалива известно време, погледна извинително към бледото чело на Пантелей на кушетката и каза:

- Абе, какво да ви кажа, господине. Пантелей си беше коцкар, няма какво да се лъжем. Макар и на тия години...И, грях е да го кажа, но все по младички си падаше. Като получеше пари, си канеше от ония момичета, леките. Ходеше до Централна гара, избираше си някоя и я довеждаше тук. Че обичаше и да се похвали след туй, да сподели долу със старчоците. Аз съм дружка с един от тях, със Спиро, та той ми е разказвал.

На масата лежеше една тетрадка голям формат с твърди корици. До нея бе положена в старинна бронзова мастилничка една перодръжка с дълго стоманено перо, оцапано със засъхнало мастило. Марлов отгърна кориците. Пред него лежеше дневникът на Пантелей. Под последния текст имаше вчерашна дата. той прегледа набързо текста. Нищо особено нямаше в него - описание на мислите, породени в главата на Пантелей от прочитането на вестника, срещата по обяд със старчоците - бяха приказвали за разгрома на автомобилния ни транспорт, явно един от старчоците е бил навремето тираджия, сетне Пантелей бе записал няколко латински сентенции, в тон с изтеклия ден. Нито дума за някакви мрачни настроения, навяващи мисъл за самоубийство.

- Не знам сега как да го погребем, по християнски ли, как? - ломотеше комшийката. - Тя църквата нали не приема самоубийците.

- Мисля, че ще можете да си го опеете, както си му е редът - каза Марлов. - Пантелей не се е самоубил.