Дали пък краят на идеологиите за България няма да се изрази във връщане към приказното обяснение и възприятие на света. Царе, принцове, магически реалности. Заспива пепеляшка, събужда се принцеса, при това без изобщо да й се налага да чисти грах. Каляската върви с бонус приватизиран обувен завод! Чудеса!

Народното събрание се откри с "Приказка за стълбата" на Смирненски. Тази иновация бе продиктувана от присъствието на царя в пленарната зала на парламента. В присъствието на цар най-нормално е да се разказват приказки. Пък били те и от Смирненски. Натъртването, че приказката е посветена "на всеки, който си казва "Това не се отнася за мен", беше излишно. С изключение на един човек в залата, за всички други тя съвсем естествено се отнася.

Жадуваният край на противопоставянето СДС-БСП, комунизъм-антикомунизъм, соцносталгии-модерност дойде приказно внезапно. Никаква идейна подготовка, като изключим 10-летните натяквания на Жорж Ганчев за "синьо-червената мъгла". Всъщност едва ли някой си спомня, но кръстник на явлението беше друго едно превъзходителство - Петьо Блъсков...

Така или иначе съвсем естествено е в идеологическата празнота на ставащото да се вместят приказките. Като най-достъпни за широките народни маси, с ясни поуки, без много увъртане и без необходимост чуждестранни политолози да ги обясняват. Но въпросът за модерността стои открит. Стълбата като метафора е от зората на червените ескадрони. Днес е необходимо превеждането й на по-модерен език.



Казано направо, днес има асансьори



Без да преразказвам приказката за асансьора, ще ми се да обобщя някои от поуките:

Асансьорът също е приказен атрибут - негови разновидности се срещат в най-древните извори. Примерно забранената книга на Енох. Внезапното издигане до други етажи е сюжет, древен като любовта и смъртта.

По време на земетресения и пожари използването на асансьори е изключително опасно. В пряк смисъл - говори се, че по време на вранчанското земетресение, като натиснеш копчето, вместо асансьорът ти идвал направо етажът. В преносен смисъл народотресението на 17 юни запрати синия асансьор стремително надолу с всички возещи се вътре. Налегналото преди изборите синьо чувство на клаустрофобия бе заменено с мрачно веселие и присвиване на стомаха от стремително спускащото се увеселително влакче. Разбира се, веселбата беше за гледащите отстрани.

Модерният градски фолклор твърди,



че всеки асансьор си има своя ексхибиционист



Може да се каже, че първият, който разтвори шлифера и наду свирката, беше Венци Димитров. Заклинанието за "господарите на мълчанието" е ефектно, но прекалено слабо, за да потисне ексхибиционистичната природа на политиката. От нея едва ли ще се опазят и царските хора.

Най-важната поука за тях е, че внезапно издигналият се с асансьор при спиране на тока или друго бедствие от битов характер, най-често не може да намери стълбите.

В асансьорите обикновено се събират случайни хора. Няма класическа комедия, която да пропусне засядане на непознати в асансьор като сюжетен похват.

Има и доста екшъни с широко използване на асансьори и асансьорни шахти като подсилващ напрежението интериор. Царският асансьор по приказен начин качи 120 души в парламента, които



се запознаха в самия асансьор,



и единственото, което ги обединява, е, че са вътре. Очаква се същият способ да качи още поне десет пъти по толкова в изпълнителната власт. Приказната развръзка предстои заедно с много драматични издигания и пропадания.

Да се надяваме, че комичните елементи, свързани с приказката за асансьора, ще са повече от трагичните.

Друг модерен приказен елемент въведе президентът в неделя. След "фабриката за илюзии" в началото на мандата си той направи нова сполучлива метафора в края: "Вратата към историята е доста тясна. През нея няма как да минеш, носейки под мишница приватизирани предприятия от твои близки, приватизирани банки или приватизирани хотели."

Може ли да се мине по този начин в историята или не, е предмет на хилядолетни обсъждания. Още от библейската камила и иглените уши. През последните 12 години много българи с приватизирани банки и предприятия



тихо и кротко минаха в историята



По-притеснените смениха географията (Балканите с Южна Африка например), но не и историята. Единствените политици, лежали в затвора, бяха Андрей Луканов и Йоло Денев. Ако вярваме на чувството за справедливост на българската история, през последните 12 години не е имало банкова криза, не имало корупция, не е имало продадени на безценица предприятия или цели индустрии, унищожени, за да не пречат на конкуренциятга. Имаме ли основание да повярваме и в приказката за тясната врата на историята?!

Всъщност в приказки вярва, който иска да повярва. Индийците казват, че за да срещнеш щастието, трябва да си готов да го срещнеш. Дали с политологически термини или приказки ще описваме ставащото - логиката винаги възтържествува. Дори и приказната логика показва, че в 12-ия час каляската се превръща в тиква, а принцесата - обратно в пепеляшка. Ще са необходими хора, които да изтриват сълзите на пепеляшките и да изнасят тиквите. Също така да освобождават заседналите в асансьора. Дали не е време да се въведе някакъв денонощен телефонен номер за подобни случаи?