При всеки спор, в който участват, националистите имат едно предимство, което им е някак си предварително гарантирано, полагаемо.

Те от първия момент застават в укоряваща другите за нормални и безкористни хора. И всички и всякакви техни идейни противници от първия момент трябва да уверяват, че също обичат Родината си, че също й желаят доброто и т. н.

Казвам това, защото преди два дни в "Сега" съвсем спокойно и дори снизходително, съвсем без капка съмнение или свян, група интелектуалци (професори, доценти)



пряко обидиха Димитри Иванов



Човек, за когото мога да кажа, че съм горд и радостен, че познавам и мога да чета всяка седмица.

Не говоря това, за да изкажа менталната си погнуса от националистите. Те винаги дразнят някакво начало у мен с дъха си на цуйка. (Никога не пийте румънска домашна цуйка, любезни читателю, и никога не разрешавайте да ви подаряват такава бутилка. Ужасно мирише!) Но това си е мой проблем. Забележителното е другаде: националистът един вид подразбира, че съществува някаква вярна национална линия. Всички ние сме се отклонили от тази линия, предали сме я. (Напр. сме предали братята си от Македония.) И той именно, националистът, родолюбецът единствен, патриотът български, строго ни припомня за забравеното Отечество любезно.

Да застанем обаче



на твърдата почва на фактите



Те са неприятни за нашите герои. И гласят следното: нито веднъж в историята на страната ни през XX век национализмът не е донесъл нищо положително за България като финален резултат! Нито веднъж! Да вземем само крайните проявления, Балканските войни ли направиха нацията щастлива? Окупациите и зверствата срещу съседите през Първата и Втората война ли? Или възродителният процес? И в скоба казано, тази работа важи през XX век не само за България. Кой повече спомогна за обединението на Германия? Националистическата линия на Аденауер и Ерхарт или "предателството" на Вили Бранд, който призна ГДР и коленичи пред паметта на жертвите на нацизма? И даже смятаната за голям успех деколонизация след Втората световна война доведе в Африка и на други места до безнадеждна катастрофа, мен ако питате, тъкмо заради идиотщината да се правят вместо колониите национални държави.

И така нататък, и така нататък, докато стигнем до нашия съсед г-н Милошевич, който в служба на сръбския национален интерес подари на сънародниците си четири загубени войни, проигра сигурно над 1000 километра морска граница и превърна една цъфтяща, развита, интересна страна в планетарно плашило.

Не случайно навсякъде подчертавам, че говоря само за ХХ век.



Защото през ХIХ век нещата не стоят така



Там, обратно, национализмите са давали на народите развитие, просвета, свобода, политическо равенство. И това е видимо с просто око от Бонапарт до Гарибалди и от Лайош Кошут до Васил Левски.

Но националистът все пак тържествено е уверен в правотата си. Той има какво да протипостави на фактите. И това се оказват намеренията му.

Може да не са спечелили, може даже до катаклизъм да са стигнали, но са възнамерявали нещо благородно, нещо величествено, нещо идеалистическо, така да се каже. Националните идеали и прочие.

И тук е решаващата тънкост и мен, ако питате -



решаващата гадост



Защото намеренията, благородните пориви са на едни, а плащат с живота си и страданията на други.

Кои едни и кои други? Ами съвсем прост е отговорът:

едните (тези с поривите) са елитът. Другите (на чиято страна е негативният краен резултат) са хората, масите, за да ги наречем презрително, наказвайки ги, че следват като овце този вид елити...

Национализмът играе почти само положителна роля в историята на човечеството, докато решава негативната си задача: да доразруши феодалното общество, да ликвидира вековно и пожизнено управляващата класа от виконти и всякакви подобни бражелони. Той е начин в елита на народите да се рекрутират хора от всички съсловия. Самата дума Франция прави донякъде французите равни, еднакви.

Веднъж изпълнил тази задача обаче, национализмът се оказва явление, наречено от социолозите



"реликтова идеология"



Сиреч нещо навремето ефективно и нужно, което сега вторично се използва съвсем за друго.

За какво?

Ами да легитимира елит, който е принципно неспособен да решава задачите на времето си. Да дава бъдеще на хора, под чието ръководство страните нямат бъдеще...

Чудно ли е тогава, че част от комунистическите елити във всички екссоцстрани набързо станаха националисти. Червено-кафяви, както заслужено ги наричат в Русия.

Не е чудно. Въпреки че комунизмът е по самия си генезис антинационалистичен и че всъщност Карл Маркс е човекът, който е формулирал идеята за интернационалното.

Но в опита си да оцелеят като елит хората са правили и по-драматични салто мортале...