:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 429,160,355
Активни 74
Страници 6,500
За един ден 1,302,066
ПАНАИР

Безкрайната Царска приказка

Когато Народът захортува за Царя, Братя Грим, Шарл Перо, Ангел Каралийчев и сие прехапват езици. Тая приказка е сладка, често единствена утеха на напатилите си от "болерите Му" хорица
Снимка: Емил Иванов
Руснаците имат укорна приказка - еди-си кой е без цар в главата. Така се казва за някого, когото вятърът го вее на бяла кобила - демек малоумник и развейпрах. Народът по принцип пази в главата си място за Цар и бърше прахта там. Ако царят пердаши народа и го държи изкъсо, то не пречи много на таченето. Да си Цар не е точно корона, то е преди всичко салтанат. Нещо като цар беше станал човекът от народа - Тато. Ето какво пише охраната му Милчо Георгиев: "Спомням си посещението на господата артисти Бойчев и Кулеков (при Т. Ж. - б. а.). Като ги посрещнах, споделиха, че малко ги е страх. Опитах да ги успокоя, но те едва ли ми повярваха. След срещата казаха: "Ама той не бил толкова страшен!"

----



Дядо Дачко от село Вардун ходил на пазар в Търговище преди, има-няма, седемдесетина години. Свършил, каквото свършил в града, и поел пеши към родното село. Не щеш ли, по пътя минал автомобил (за тогаз голяма рядкост) и качили Дачка да го возят. Будният селяк по моабета в колата схванал, че хората вътре са софиянци. Питал ги, като са софиянци, аджеба, дали им се случва да видят самия Цар дори. Ами случва се, отвърнали те. Дачко се зарадвал неимоверно на тоз свой късмет и горещо замолил да предадат на Царя една много важна заръка:



"Да не се жени за мамалигарката, защото румънците ни взеха Добруджа."



Тъй. Докарали дядото до селото автомобилистите и отпрашили. Минало, що минало време, и в кметството на село Вардун се получила депеша. Адресирано било писмото просто и ясно: "До дядото, когото докарах от Търговище". В посланието, подпечатано с дворцовия печат, уведомявали дядо Дачко, че цар Борис се жени за италианка.

Старецът се плеснал по челото: возил го бил самият Борис! Брях!

Хайде после вълнения, възторзи, препирни - та цял живот...

Дядо Дачко насетне не пропущал никой случай да се похвали с височайшето внимание, разказва 73-годишната учителка от село Вардун Донка Панайотова.

В плевенското пък село Горна Митрополия още живеят хора със словашко потекло. Те изобщо не са там случайно. Още през 1884 г.



по тия места ги заселва Фердинанд,



който им дава по 30 декара земя на човек, изпълнявайки Закона за населяване на ненаселените празни територии. Освен в Горна Митрополия те се заселват още в селата Подем, Бръшляница и Войводско. Един от словаците - Гюро Миколаш, станал ординарец на самия Фердинанд. Внукът на Гюро Миколаш - Гюро Червенак, разправя:

"Одил е (дядо му - Гюро Миколаш, б. а.), при Фердинанд да образува башка село на 4-5 км от тук в местността Боев геран. Той не разрешил. Аз съм ви докарал тука, кай, да давате наука на българите."

Според Гюро българите от тези места използвали дървено рало и живеели в землянки, когато при тях се заселили по-напредничавите словаци. Те постепенно научили



околното население да прави кирпичени къщи,



а после и тухлени. Донесли от странство и железни плугове, коси, сеялки...

Към всичко, що е царско, хората със словашка кръв по тия земи питаят почит. "Майка ми имаше чаши от фин порцелан с образа на Борис и съпругата му, но ги криеше дълбоко в шкафа, защото времето беше такова", споделя Мария Срънкова. А Асен Гюров, правнукът на личния войник на Фердинанд - Гюро Миколаш, и син на Гюро Червенак, така вижда ролята на Симеон в политиката:

- Цар Симеон не идва от лакомия и алчност. А може да помогне на България. Аз вярвам, че ще успее да помогне. Вярвам, че няма да се изложи. Може трудно да е, но ще се оправи.



Но като стана реч за чашки и сервизи,



то още по-хубава семейна история съхранява Лили Барзова, родом от борческото село Борован. Баща й бил кмет на с. Борован между 1936 и 1940 г. Човекът бил добър кмет, направил школо и сам сковал 40 черни дъски за школото. Дали по тази причина, дали по друга, но една зима цар Борис и адютантът му се отбили в селото. Замръкнали били вече, и къде-къде, отишли да дирят подслон в къщата на кмета естествено. Разтичват се кмет и рода, слагат софра. На вечерята присъствал и бирникът с жена си, като човек по първа ръка в селото. Натуряли ентусиазираните стопани гозби пред царя, взели да вдигат наздравици, потекла гощавката, както си му е ред. Но не щеш ли, Борис се разсеял нещо



и разсипал манджа по покривката



Стопанката не харесала тая царска немарливост и изглежда, й проличало. Отишла в кухнята, а там слугинята с трескав интерес я заразпитвала:

- Е, как е Царят, какво яде, какво пие, какво приказва?

С по-височък, още разстроен глас жената на кмета споделила:

- Вари го, вари (Остави го, остави - б. а.) - офароса ми (оцапа ми - б. а.) покривката. И той заплес като моя (мъжа й - кмета, б. а.)

И ето не минал дори месец, за Коледа кметското семейство получава колет. А в колета, що да видиш - нова-новеничка покривка и шест салфетки. Царят пратил подарък. Царският армаган се пази като реликва в семейството и до днес. Вади се само на най-важни трапези.

Няма да се офаросва за щяло и нещяло, я.



"Цар Борис не е водил Симеончо в Кюстендил",



разказва пък Георги Харалампиев от с. Горановци. "Винаги пътуваше сам и без охрана." 81-годишният бай Георги лично е охранявал малкия Симеон, бидейки гвардеец от Пети конен на Н.Ц.В. полк, и е давал наряд в двореца на царя. Дядо Георги бил и в почетния ескорт край тялото на Борис Трети от черквата "Света Неделя" до Централна гара. Той е много наясно с царските иширети и случки. Спомня си една много показателна история и с удоволствие я доверява на пресата. Негови съселяни били на полето - орат си нивите. По едно време гледат - някакъв автомобил се отклонява от царския (главния) път и заорава в нивата напреки. Обаче затънал. По-ербап орач не се сдържал и викнал към автомобила:



- Що търсиш тука, мискинино!



Царо пътища е направил, а ти що правиш у нивата?

След като изпсували пиперливо, орачите изтеглили с воловете си колата на главния път. Тогава царят (защото Той бил в колата), рекъл:

- Много сте прави, че не ми е работата тук, в нивата. Аз съм Царят.

Орачът, дето псувал най-много, се притеснил, но царят го наградил за помощта и истината в думите, които казал. Тъй разправя дядо Георги и не се ограничава с битови само сценки от Височайшето житие, ами смело навлиза в големите политики: "Симеон е умен, умен е и иска да помогне. Но ще го изкиляват българите. Не му даваха да се кандидатира заради пет години. Той не е отишъл по желание да живее в Мадрид. Същото положение беше и по време на войната. Няма какво да говорим срещу Съветския съюз. Нашите, българите, изиграха цялата роля тогава. Сега пак е така. Вместо да помагат на Симеон, те го спъват."



Изобщо самотните разходки на Борис III



са абсолютен хит в царската митология. Бодигардът... тфу, телохранителят му - дядо Петко Минчев от пловдивското село Баня, охотно го потвърждава.

- Цар Борис не обичаше да се движи с охрана, ходеше самичък на разходка из гората в Кричим, между хората. Не обичаше никой да го пази освен мене. Не беше страхлив.

Дядо Петко сега гони стотака, една година не му стига само дотам, но е паметлив. Служил е 18 години на царското семейство - от 1930 г. в двореца в Кричим, а от 1942 до 1948-а - в двореца в Баня. Докато разказва за царя и отпива кафе от любимата си чашка филджан, очите на бившия царски човек овлажняват от непресъхнал още възторг: "Много хора го търсеха, идваха да му искат съвети и той никого не връщаше. Понеже Борис нямаше телефон - в двореца на телефона отговарях аз, бях хем охрана, хем телефонист... Борис искаше да знае кой го е търсил и по какъв въпрос. Винаги държеше да не връщаме никой, щом е дошъл до вратата, а да питаме защо го търси. Беше много коректен", спомня си дядо Петко. Дъщерята на дядо Петко - Радка, която е точно една година по-голяма от княгиня Мария-Луиза, разказва,



че като малък Симеон бил много палав



Все ходел нацупен и сърдит, а със сестра си и двете щерки на дядо Петко често се карал и се биел, не си давал играчките. Иначе Борис и Йоанна възпитавали Симеон в скромност, той израснал като другите деца.

Преди време, когато посетил двореца в Баня, Симеон изпратил кола да вземе дядо Петко от къщи, да се срещнат. Като го зърнал, скочил, разцелувал го. Телохранителят много искал да разкаже на Симеон някои неща за баща му, които Симеон не знае, "например как в Кричим гледахме камилска птица нанду, яйцата й бяха по 700 грама", но Симеон все нямал време да го изслуша. Старецът посегнал да потупа по рамото Калина, но от охраната скочили. "Сигурно помислиха, че детето може да прихване нещо от мене", резонно предполага дядо Петко.

И продължава да обяснява как Борис много обичал да ходи на лов през зимата - бил точен стрелец. За елени и птици ходел в местността Атолука край Брацигово, а веднъж в Батак отстрелял див петел...



С народа царят се държи просто и сърдечно



приятелски, не се големее и по принцип раздава армагани.

В края на 30-те години секачи от родопското село Тешел свличали трупи, когато към тях се приближили двама непознати мъже, облечени в туристически дрехи. Захортували помежду си, от дума на дума станало време за обяд, секачите поканили авджиите да споделят скромните им гозби. Двамината яли със задоволство черния хляб и домашното сирене на секачите, пили от бърканицата и слушали за хала на горските работници. Секачите се оплаквали от недоимъка, попържали яката общинските първенци, негодували, че не могат да идат до София и там да разкажат какви ги дробят тукашните управници. Има ли нужда да казваме кои били двамата авджии - царят и бодигардът му естествено. Този път не се упоменава за армагани, но село Тешел десетилетия бъбре за случката в захлас.

Друга още по-медена история разказват други родопчани...

Веднъж царят почивал в Пампорово и често ходел за гъби в гората.



Един ден срещнал две гъбарчета -



има-няма, десетинагодишни. Кошничките им били пълни само дополовина, а се задавала буря. Царят ги попитал за колко пари ще продадат гъбите, а после, за да ги спаси от готовия да рукне проливен дъжд, им дал по едно златно левче и ги напътил веднага по домовете им. Така ги опазил от измръзване, а може и от пневмония.

Изобщо Родопският край много силно тачи царските спомени. Наскоро Симеон се черкува в църквата "Света Богородица" в Пампорово, където се стекоха 4000 души народ. Дърворезбарят от Момчиловци Христо Петров дарува Симеон с гега, каквато навремето получил и височайшият му тейко - преди 60 лета. Симеон много познава, съобщават от други родопски места. Преди време, като гостувал в Кърджалийския край, разпознал на пръста на ръката на местен велможа пръстен с характерен монограм. Оказало се, че такива пръстени раздавал баща му за заслуги на царските офицери. И въпросният велможа бил добил пръстена тъкмо тъй - по наследство от заслужил офицер!

Как да не се захласнеш.



Преди много-много години



в с. Конуш дошъл файтон. Там се возели двама души. Единият дал пари да се вдигне в Конуш църква. Това бил именно цар Борис и конушевци досега с вълнение разказват как не го познали и как се возел във файтона почти самичък - не го било страх!

71-годишната Данка Байчева от шуменското село Сайманово допълва същата приказка - баща й и майка й били в гората за дърва. Изведнъж иззад един шубрак излязъл мъж с пушка. Спрял се, заговорил ги, а те се втрещили, като познали царя. Бил съвсем сам, защото нямало от какво да се страхува - умилява се баба Данка до днес.



"Много обичаше туризма и лова



Разказваше ми как е ходил по планините с дни. Никога не притеснявал посетителите по хижите. Първо е изпращал да се провери дали хижата е свободна и ако не, преспивали в палатков лагер... Разказа ми един случай, когато отишли на лов за мечки, а отстреляли глигана с най-големите бивни..."; "Изобщо - не ни отминаваше, не се държеше високомерно или безразлично с нас, а приятелски, добронамерено. Ще ни закачи нещо, ще се пошегува..."; "Още тогава бях възхитен от забележителното му умение да изслушва другите... да преценява точно хората и почти никога да не греши в заключенията си. Възхитен бях и от феноменалната му памет - дати, събития, хора... При толкова срещи, контакти и динамика



той не беше забравил никого и нищо!"



Стоп. Хубава е приказката, ама нещо объркахме, ще прощавате, скъпи читатели. От баба Данка нататък екипът погрешка е подхванал друг сборник със спомени - "Държавникът и човекът", посветена на 90-годишнината от рождението на Тодор Живков. Притеснени, понечихме да изтрием нелепото смесване, когато се уловихме, че и така бива тя. Приказката някак все гладко си тече - и царствено даже... Та го оставяме и туй, като поднасяме смирени извинения, ако докачаме някого.

Всъщност какво дири народът от Царя - не тоя с короната, а оня - в главата, ако се замислим издълбоко най-накрая за поуката? Мислим си, че иска арабски долари, мадридски церемонии и 5000 лева ли? Тц, едва ли.

Иска добра дума и ако може - да не се краде толкова, това иска май.

Но и то не е най-главното.

Народът най-вече си иска Приказката.

Само че приказката не е просто нещо - всеки писател ще ви го каже.
 
Жена от народа отдава чест пред барелефа на цар Борис III в Борисовата градина.
 
Цар Борис III често ходел на лов сам-самичък. Тук обаче е с дружина - Елин Пелин (вторият от ляво на дясно), Ал. Балабанов (последният вдясно) и други негови ловни другари.
 
Долу сред народа, по-близо до хората.
 
Царското семейство.
 
Уважение.
 
За всеки има добра дума, но понякога всеки също иска да се изприкаже. Невинаги е лесно.
 
Народът е едно дете всъщност.
2280
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД