Дъждът заваля неочаквано, сякаш някой катурна стомната му в тъмното. Отначало листата прошумяха, после се чу плясък на боси крака и накрая цялата къща проговори. Де що имаше куха керемида, откачена тенекия или празно менче, тънките струйки започнаха своята приказка. Керемидката отекна като тарамбука, тенекията запреде като морз, а менчето забълбука като чучур. Малко по-късно се обадиха и олуците, чиято вода скочи върху плочника, а стрехите запяха хорово като навързани чанове. Така постепенно цялата къща се превърна в музика, събудена от небесните капки, чийто хлад й отнемаше дневния огън.

При такъв ненадеен дъжд всичко наоколо се промени. Дворът като че ли стана по-широк, стоборът - по-крехък, а по клоните на дърветата заблещукаха стъклени гранулки. Дори близката гора стана по-близка, разплела шумата си като коса, жадна за падащата влага. Но и тук, както при къщата, скоропоговорката на дъжда пълни ухото с всевъзможни шумове. Тя ту гълчи като ручей, прескачайки камъни и плочи, ту ручи като гайда в някой празен дънер, ту се заплита в гнили коренища и съска задавено, ту повлича счупена гаванка и кънти като хлопка.

-------------------

Това е началото на последния текст, който Стефан Продев се опита да напише за "Сега". Болките не му позволиха да го довърши. Месеци наред той успяваше да ги надмогне и да сътвори за четвъртък редовната си колонка "Казано, недоизказано". Някъде от юли не му оставаха достатъчно сили. Но като истински вестникар Продев се обаждаше в редакцията и се извиняваше, дори през стонове, че ни е "подвел" и трябва да си търсим друг текст за страницата.

"Сега" му благодари, че през последните 2 години ни удостои с честта да пише за нашите читатели.