Ръцете на Кръстьо Попов от град Съединение, Пловдивско, се разтреперват, а зелените му очи овлажняват - човекът държи пушката на прадядо си Тане Лапков - Кантара, с която той гръмнал, за да обяви Съедниението на Княжество България и Източна Румелия. За лаиците "пушката" не е нищо повече от една метална тръба, ръждясала даже. "Това е шишане, вижте как отвън е шестостенно, а каналът вътре е осмостенен - това за времето си е било невиждана технология", обяснява Кръстьо ценността на реликвата. Пушката, заедно с едно полуразпаднало се тефтерче със записки на прадядото, което Кръстьо не позволява да докосват чужди хора, се пазят на тайно място в къщата му в Съединение.

Намираме Кръстьо на нивата да бере слънчоглед. Като разбира, че ще го питаме за прадядото Тане Лапков, оставя всичко на полето и тръгва. Първо подчертава с две дебели черти: прадядо ми е бил участник в Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Погледът му се зарейва някъде и блесва.



Не се чувства обиден, че

историята е забравила за Тане.



Че всяка година, когато се чества Съединението, на тържествата се споменават само ръководителите на движението. "На мен тази истина за прадядо ми никой не може да ми я вземе. Така я предавам и на децата си. Много неща не се знаят, тепърва има да се пише тая история. Имам чувството, че не искат да знаят каква е истинската история, Вазов ненапразно е писал "Епопея на забравените" - и сега забравата е същата" , разсъждава философски Кръстьо. После подхваща историята: "На прадядо ми са му викали Тане - Кантара. Това прозвище му лепнали, защото като вдигнел с ръце два чувала на мелницата - единият 80, другият 60 кг, примерно, можел да прецени с точност кой колко тежи. После и везната токлова показвала. Бил е много твърд, много упорит човек, не се е спирал пред нищо, а бе дивак - като мене. Имал е дълги мустаци, пуснати надолу, очите му били с огромно излъчване, подсказвали, че този човек не можеш да го пребориш с нищо.

Искрата за събирането на двете Българии тръгнала оттук, от Голямо конаре, така се е казвало нашето градче навремето. Тоя ден прадядо бил на нивата, орал. Изведнъж чул, че камбаната бие по особен начин. По онова време, знаете, е имало условни сигнали - църковната камбана биела различно за погребения, за празници, за пожар. Този път езикът й бил тревожен. Прадядо хвърлил ралото, откачил единия кон от плуга,



грабнал шишането и барутницата





и като видял, че дружината с конете тръгва по пътя за Пловдив, се присъединил към нея, за да съединява двете Българии. Другият кон седял три дни на нивата - животното било привързано, чакало си стопанина. Когато прабаба ми видяла коня там, си помислила, че Тане са го убили някъде и започнала да го оплаква. А прадядо бил към Пловдив вече. Събрали се дружина от 200 човека, начело с Чардафон, стигнали в Пловдив и оттам вече знаете как се развиват събитията. На много места се пише, че пловдивски комитет нямало, че групата от село Цалапица била главната. Знам от дядо ми Стоян Кантарев, че ако не са били нашите да минат река Марица, съединение на Княжеството и Източна Румелия е нямало да стане...Точно на прадядо пушката пукнала първа да оповести радостната вест.

Прабаба ми Божура продължавала да оплаква Тане, никой не знаел къде е и мислела, че са го убили. Така е било някога - хората си пренебрегвали семействата, заради идеята!" Докато разказва историята, Кръстьо често поглежда встрани, изтрива по мъжки очи, накрая откровено сълзите потичат по лицето му. "Кръстник на дядо ми Стоян е известният поп Иван Генов, сподвижникът на Левски", припомня си човекът. В двора на къщата му, сред едни буйни тръстики, има голям бял камък. "През 1973 година исках да преместя този камък оттам, да го махна, но дядо каза: "Недей, не го мести. То е свято място.



На него са седели Дякончето Левски,



дядо ти Тане и Иван Арабаджията", разказва Кръстьо Лапков.

Тане се прибрал у дома чак на петия ден, когато Великите сили признали Съединението.

Тане Кантара си отишъл нелепо - напук на героичната си участ. Набол си челото на трън от глог. Станала рана, възпалила се. Жена му и приятелите го молели да иде на лекар, но Тане, нали е чешит, казал не, та не. Взел си джобното ножче, сам си изрязал наранената плът около дупката на челото, получила се гангрена, която го вкарала в гроба.

Правнукът му успял да съхрани шишането и една сабя от Тане. Когато в града се правел музей на Съединението, правнукът дал сабята за музейната сбирка. Скоро след това героичното оръжие било откраднато.

Родът на Лапкови е тръгнал още от 1730 г. "Съдя по един стар надгробен паметник , който намерихме в старите гробища, той е на Стойо Лапков. После много мъже в рода са кръстени Стоян на него - дядо ми, брат ми." Самият дядо Стоян Кантарев участвал в битките за превземането на Одринската крепост и Лозенград. Кавалер е на три ордена за храброст. До смъртта си през 1973 г. пишел дневник, който Кръстьо пази до ден днешен, и от който научава много от истините за рода си. Там била разказана и още една история за прапрадядото Стоян. "Било по времето, когато турците взимали кръвен данък. Баба Божура (и тя така се казвала) имала само един син - прапрадядото Стоян. Когато идвал ден за взимане на момчетата за еничари, тя криела детето в яслата на коня и го покривала го със зоб, за да не го намерят турците. Година-две-три тя успяла да опази детето. Веднъж Стоян пак бил скрит под сеното на коня. Не щеш ли обаче, животното захапало момчето за гърдите. Турците го чули да вика и го взели. Стоян бил 7-8 годишен, откарали го в Турция. Там той завършил военно училище с отличие. Според тогавашните закони еничарите-отличници имали право да искат служба по желание. Когато го попитали къде иска да служи,



Стоян казал в Кааза Филибе, Пловдивска околия.



Кръвта го теглела. Стигнал в родното си село и започнал да пита за баба Божура. Казали къде живее майка му, но го предупредили, че от плач за изгубеното си дете жената е ослепяла. Стоян я намерил и я питал:



-Имаш ли син, бабо?

-Нямам, турците го взеха за еничар, отговорила жената.

-Сега ако синът ти се върне как ще го познаеш?

-По един белег, като беше малък, един кон го ухапа.



Стоян разкопчал елека си, сложил ръката на старицата върху отдавна зарасналата рана. Майката го познала. И починала на място.

След време Стоян се залюбил с българка от селото, така родът продължил.

Днес Кръстьо Лапков има момче на 16 години и по-голяма дъщеря, студентка. "И аз така уча децата си - на родолюбие. Да не крадат, да не лъжат и да не се оставят на другите да ги лъжат. Най вече за историята."