-------

Един третостепенен герой от романа на Ивайло Петров, трактористът, се вайка, че не може да изучи детето си. Рейсът не стигал зиме до селото, за да вози сина му в училище. Нямало асфалт. Днес с четирийсетгодишния асфалт е горе-долу...Но с образованието и с прехода - пак мъка. Няма достатъчно деца, ерго - няма училище. Но най-вече няма пари. За мъките на предишния преход по време на днешния преход режисьорът Станимир Трифонов снима филм. Дано уцели вкуса на новия зрител - човека на бъдещия, още по-светъл преход.

--------

Бай Илия - мургав кларнетист, нает да свири революционни песни за филмови нужди, не се радва на преходното време. "Не съ женът вече хората, празник няма - и нас не викат. Преди как беше - некой пръста си да пореже, и музика поръчва - да празнува. И ние добре изкарвахме! Сега - нема, та нема!"

Затова екипът на "Сега" реши да се хване за



нещо непреходно



- за изкуството. Малкото площадче на Старо Стефаново е задръстено с возила на това изкуство. Няколко бабички и старци надничат иззад дуварите като експонати от етнографски музей. Снимачният ден е почнал. Ловечкото Старо Стефаново е село кинаджийско. Тук са снимали "Кладенецът", и "Юдино желязо", тук ще бъдат и повечето снимки за "Хайка за вълци". Селото е обръгнало на кино. Културата и изкуството изобщо са жизнени на това място. Няколко художници даже са си купили къщи тук. Има и местен поет. Местният поет - бай Димитър, е отвъртял ода за кинаджиите върху отлепен некролог, и я чете на актьорите. Те слушат без възторг, но с разбиране. Бай Димитър изпитва дефицит откъм хартия, но не и откъм вдъхновение. Крайно опърпан, старостефановският Овидий не крие възторга си от това, че в селото има столична тумба-лумба. Вече е опознал колектива, някого е смъмрил, други са му любимци. "Викам му на този Чочо (Петър Попйорданов - бел. а.) - Ей, ако не си човек, може да станеш голям актьор, но велик актьор нема да станеш!" Трийсет години Димитър е работил



като хамалин и пазач.



Ерген е. Според него заниманията с изкуство са му попречили да се ожени. С риск да докачим романиста Петров, бихме рекли, че съдбата на Димитър е ярка поне колкото тези на Жендо Иванов Хайдутина, Киро Джелебов Вървинамайната си, Иван Шибилев Пенкилера и други романни персонажи. Ако не и повече... Бащата на Димитър е вкаран в ТКЗС-то с измама. Викнали го да подпише уж нещо, пък му пробутали молба за ТКЗС. Бащата се усетил едва когато дошли да откарват добитъка. Взели телето, което той бил нарекъл на едно от децата си. Детето се хванало за добитъка и викнало: "Не си давам телото!"

Димитър се пали, емоционален като всеки слуга на музите. Почесва се по изумителната с овехтялостта си капа, и продължава с възбуден от спомена глас:

- И като се хванало за телето, един от ония - Пънчо му викаме - го ботурясал, и то паднало, та се пребило...Шурнала кръв...Е, после се оправи.

Но не след дълго поетът ни изумява с ново нещо - с политически възгледи.



- Аз съм за БКП!



Димитър кандидатствал даже в БКП навремето, но умряла онази, дето приемала документите, та се разсъхнала работата.

- Защо си за БКП, като си патил, бе Димитре?

- Народът добре живееше тогава, а сега е лошо - развива в неочаквана посока мисълта си Димитър. - Не лошо, ами по-нечувано от турско робство!

Местният поет вижда оправия само в китайския вариант на комунизма. За трийсет години хамалуване е постигнал пенсия от 56 лева - Живковска, както я нарича той. Не му стигат за цигари. Вероятно следвайки новия почин на правителството за подкрепа на изкуството, състрадателна душа от киноекипа му подарила пет кутии. Това отприщило вдъхновението на Димитър. Искам му произведението, очаквайки поредната полуграмотна графомания. Бай Димитър ми дава текст, изписан върху лист от сценария на филма (казахме вече за хартиения дефицит). Прочитам го едва в София, и сега е мой ред да се изумя. Строгите и стегнати октави са непосилни за по-голямата част от състава на писателските ни сдружения и съюзи!

--------каре тук------

НА САМАРЯНКАТА ОТ СНИМАЧНИЯ ЕКИП



Във нашта кръчмица - идилия,

сред зимното сега селце -

се запознахме ние с Лилия,

една жена с добро сърце,

дошла с снимачната фамилия.

Тя ме почерпи със винце,

и сгря ме то, радвесели ме -

мен, скръбния самотник зиме.



Душата ми повярва пак,

че Първа пролет ще дочака,

ще види тя ята и злак:

напук на злата зима с мрака

и бръснещия северняк.

По-смел ще съм в неволя всяка,

че спомен скъп ще съхраня

за благородната жена.

--------------------

Браво, бай Димитре! Какво значат пет цигарени кутии за поета! Ако г-жа Москова последва почина на фамозната Лилия, какъв славослов на прехода би се излял под проскубаните пера на официалните римаджии!



Сцената на кандърмата,



която заснема екипът, се разиграва в горния край на селото. По сценарио агитаторите Стоян Кралев и Илко Кралев минават с двуколка покрай сложния характер, добрия стопанин Киро Джелебов. Джелебов варосва бившите си овошки, пък онези двамата го хокат за индивидуализма и несговорчивостта.

Тъкмо снимките да почнат, и отдолу се чува звук на моторна дърворезачка. Оправният режисьор има индиански нишан за тишина - високо се вдига червен байряк, което означава - тихо, бе, ей, - кино се прави тука! Биченето престава, но сега прелита самолет. После друг. Проблемът се обсъжда:

- Да се обадим на Михов, що ли?

- Ами ако са натовски?

- Ами на Уесли Кларк тогава...

- То Уесли си замина.

- Ама Мони е тука!

- Тпру, стой, Йосифе! (Йосиф е кроткият кон, пълен антипод на страховития си грузински адаш.)

- Киро, не псувай властта, Киро!

- Ами ти си все с властта бе - (това вече са реплики от филма. Бел. а.)

Изобщо - тече шеговит, но верен на битието моабет.



Режисьорът Трифонов,



един от успешните и доста награждавани наши режисьори, разказа за "Сега", че снимките вървят добре. При това филмът е относително евтин за световните стандарти - 165 000 лева е цената на една серия. Шестте серии ще струват около милион. "Само в телевизията останаха пари за кино - съкрушава се Трифонов. - Каквото и да говорят срещу Владо Даверов, но той направи нещо за киното." В снимките участват Петър Попйорданов, Николай Урумов, Иван Ласкин, Валентин Танев, Малин Кръстев, Иван Панев, Димитър Илиев, Елена Петрова, Надя Конакчиева, Диана Жечева. Снимат се в не най-важните роли и Йосиф Сърчаджиев, и Стефан Данаилов, и Мария Каварджикова, и Вълчо Камарашев. Оператори са Иван Варимезов и Емил Пенев, а художник по грима - Лефтера Недева. Звукорежисьор е Валентин Кирилов.

Сценарият по романа е на автора му - новият член на НСРТ Ивайло Петров. За да се получи кино, се е наложило да се поизреже доста от бароковата орнаменталистика в романа. "Но амбицията ни е да бъдем максимално адекватни на произведението" - допълва режисьорът.

Друга гордост му е, че за първи път в България се снима с цифрова техника. Дигиталната технология позволява висока продаваемост и разпространимост, което е вече изравняване със световните стандарти. Не са изравнени със световните стандарти само парите ни. В момента Министерство на културата дава 1 млн. за кино. За театър разпределя 14 милиона. За словесност, тоест за книги - нищо. (Освен че парите по принцип и презумпция са малко, съотношението между изкуствата говори за временни "лобита на гилдиите" и - в крайна сметка, за безхаберие и непукизъм. Но това не ни е тема.)

В България има около 230 кинорежисьори. Годишно няма и 10 филма. За четирите милиона в телевизията се вадят нокти и зъби - "всички апетити се насочиха натам" - признава Трифонов.



Но татковината е едно голямо село.



Като дойде нов кмет - дава на своите. А нивките са си все толкова, даже намаляват. Същото е и в Старо Стефаново. Старият му кмет, кметувал 18 години, Иван Джуров, е натрупал голям песимизъм. "Никой не го е еня за селското стопанство - твърди той. - Каквото имаше, се разсипа. Земята пустее. Искахме малини да садим, ама файда няма - като ти дадат заем без гратисен период, после ти излиза през носа. Сега най-хубавият блок е обрасъл в тръни. И останаха старци - има няколко деца само."

В една градина копае почти библейска бабичка. Баба Цана е преживяла ужасно много преходи. Твърди, че четири години не й стигат до стоте. Бая не хваща вяра на преходи. Вярва в човещината и в мотичката. Гледат я роднини, на които е завещала къщурката си. "И кръчмарят Станислав ни е много добре момче - днеска ми е опекъл риба" - хвали го бабата.



В кръчмата седи художник -



Любомир Янев. От дълги години живее в селото, но още се чувства чужд елемент. "Ей, тука са преселници от преди три века от македонско. И са опаки хора - все гледат по андрешковски да те прекарат". Художникът Янев е в злъчния си период, наблегнал е на ракийката, мези с яйца, черпи с по-едно яйце и нас, за Бог да прости майка му. Превърнал е в ателие местното училище, което не е видяло ученици от 40 години. В диспут с художника влиза бай Найден - о.з. офицер. Тезата на бай Найден е, че по-зле няма накъде. Тезата на художника е, че в селото беден човек няма. Това възмущава до крайност бай Найден:

- Как да няма бе, като пенсията на баба Тодора е 45 лева! И къщата й пада!

- Да, ама синът й я гледа - ядосва го графикът.

Нервиран до онемяване, о.з. офицерът напуска йезуитстващия според него културтрегер, и излиза от кръчмата.

А вън стои поетът и слуша тренировката на Асен, Али, Илия и Юлиан, които свирят "Катюша".

- Нашите комунисти много ги мразя, ама комунизма го обичам - доверява ми той сърдечно.

И край на серията, защото сериите, парите и хората траят кратко.

Не свършват само преходите.