:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 430,475,946
Активни 155
Страници 16,095
За един ден 1,302,066
Хипотеза

И пак идва ред на въпроса кой ще стане премиер

И Костов, и Първанов имат 1 година до изборите, за да убедят обществото, че не са това, което са
Колкото повече наближават изборите, толкова по-неизбежен става въпросът КОЙ. Не в каква посока, не с какви намерения, не по какъв начин. Дори не коя партия. Защото на тези въпроси всички партии имат идентични отговори, бравурно изписани в разните им програми и надлежно гласувани от всевъзможните им форуми. Тези пожелателни писания са толкова безсрамно еднакви, че за да не признаят идейната си безпомощност, лидерите на политическите сили дори започнаха взаимно да се обвиняват в плагиатство. Но тъй като това програмно положение е познато на широките избирателски маси от 10 г. насам, поради което те вече свикнаха да не вярват на ушите си, а на очите си, очевидно на предстоящите избори въпросът изобщо няма да е какво, как и кога, а КОЙ.

Гражданството вече свикна и с постановката, че ТОЙ - министър-председателят, политикът, който реално управлява държавата в течение на 4 г., е лидерът на партията, спечелила изборите.

Опитът на БСП от 1990 г., когато Луканов беше премиер, а Лилов - партиен лидер, се оказа по-скоро лош пример. Луканов подаде оставка не толкова заради стачките на "Подкрепа", а заради ясното съзнание, че даже вътре в партията му има съпротива срещу подготвяната икономическа реформа. Димитър Попов пък беше шеф на "правителство на съгласието", което поради самата си формула беше невъзможно да се оглави от партиен лидер. От подобен вид беше и кабинетът на Любен Беров - съставен с мандата на ДПС, но подкрепен от БСП и отцепилите се сини депутати. Ренета Инджова и Стефан Софиянски не се броят, защото бяха служебни премиери.

Останалите български премиери - Филип Димитров, Жан Виденов и Иван Костов, неотменно са влизали на "Дондуков" 1 по силата на лидерската си позиция след пропорционалната изборна победа.

Тъй че сега, колкото и да е нисък хоризонтът на българина в социален, професионален и житейски план, поне в политически той може да погледне 12 месеца напред още днес. Защото с днешна дата вече е ясно кои лидери ще предвождат основните партии на предстоящите избори, макар да остава все така неясен въпросът какви точно са тези партии. Особено след последните популистки промени в програмата на СДС (за административното замразяване на цените - б. р.) става почти невъзможно да се прокара разделителна линия между лявото и дясното.

Последният, макар и хилав наклон на БСП към "евроатлантическите структури" и "социалната демокрация" пък затрудни разграничаването на крайната левица от левоцентризма, афиширан от БЕЛ. Все така напълно несъчетаем е либерализмът на върхушката в ДПС с маргиналната мизерия на електората му. Да не говорим за абстрактното сливане на земеделци и интелигенти в Народен съюз.

Очевидно 1 г. съвсем пък за нищо няма да стигне, освен лидерите на въпросните уж различни партии да доизрисуват светлите си ликове пред народа тъй, че той все пак да заложи на някой от тях. Те явно също са наясно по този въпрос и напоследък отчаяно залягат над поредното действие от националната трагедия



"Аз ще построя по-добрата България"



Строени в редичка и по парламентарна пропорция тези АЗ-ове изглеждат така. Иван Костов - претендент и за следващ мандат за правителство. Георги Първанов - претендент за мандат за правителство. Ахмед Доган - претендент за стожер на мандата на правителството. Александър Томов - претендент за премиер (на президентските избори ще е претендент за президент). Анастасия Мозер и Александър Праматарски - претенденти за участие в правителство с мандата на Иван Костов. Жорж Ганчев - претендент по принцип.

Освен официалните партийни вождове има и някои официозни лидери на обществените симпатии, завоювани на институционална почва. Всъщност те са двама и от 3 г. насам заемат челните позиции в социологическите проучвания - президентът Петър Стоянов и столичният кмет Стефан Софиянски.

Първият по силата на обстоятелството, че постоянно има повод да бъде в центъра на общественото внимание и умее да го привлича на своя страна с думи, защото е лишен от възможност да го отблъсква с дела. Вторият - по силата на носталгичния спомен, че животът почва от начало през 1997 г., лежерно втълпен на нацията от тогавашния служебен премиер, бил такъв за малко и тъкмо затова запомнен и желан като такъв за дълго.

От местните избори насам обаче се появи и алтернативен демарш - по гражданската трибуна. Там се разхождат учени, интелектуалци, творци, шоумени, синдикалисти и обикновени либерали, всеки от които си се привижда като всичко в едно бъдещо правителство. Включително и като премиер. И защо не. В края на краищата какво им е лошото на Андрей Пантев, Вежди Рашидов, Стоян Александров, Никита Шервашидзе и Янка Такева. Или на Кръстьо Петков, ако порасне, на Константин Тренчев, ако не буйства, на Любен Дилов-син, ако не говори, а пише, че дори и на Слави Трифонов, ако един път седмично вместо сценарии по кабеларките драматизира правителствени тезиси по БНТ. Такива или онакива, всички тези хора неуморно се мъчат да олицетворяват будната гражданска съвест. И не може да се каже, че не успяват.

Бързият преглед по реда на надзора и традициите определя



двама възможни премиери на държавата след следващите избори



Ако се съди по днешните прогнози на политолозите и социолозите, че нито една партия няма да има пълно мнозинство в парламента и че двуполюсният модел ще бъде окончателно закрепостен заради огромната маса негласуващи, особено ако се вдигне изборната бариера за влизане в НС.

Това са двамата лидери на двете най-големи партии у нас - СДС и БСП - Иван Костов и Георги Първанов. Позицията на неизменния Доган в тази ситуация е добре отиграна - практиката сочи, че независимо от претенциите си той винаги е на страната на по-силния. А по-силният никога не може да се смята реално за такъв, ако няма подкрепата му.

На този етап обаче, с Доган или без него, Костов и Първанов може да са безспорни лидери на партиите си, но изобщо не са безспорни лидери на обществото.

Защото Костов пропиля обществения кредит на доверие, с който разполагаше преди 3 г., а Първанов не можа да го привлече към себе си. Колкото и субективно да звучи, причините за това са изцяло личностни. Колкото и да е неестествено, всичките им плюсове, които им печелеха партийния авторитет, се превърнаха в техни минуси пред лицето на обществения авторитет. Колкото и да е невероятно, в предстоящите 12 месеца те имат съвършено еднакви задачи -

да убедят гражданството, че не са това, което са. Трудно е да се каже чия задача е по-трудна. Но е сигурно, че



Костовата никак не е лесна,



защото на него му предстои да доказва уж най-безспорното си качество - силата си. В течение на 3 г. той методично и настъпателно внушаваше на целокупното гражданство, че никой от обкръжението му и крачка не може да направи без неговата благословия, че нито един проблем в държавата не се решава без тежката му дума. Сега има на разположение 1 г. да му избие това убеждение от главата. Иначе оттук, та чак до другия април ще трябва да отговаря на въпросите: защо търпи корумпирани в челните редици на партиите си и той ли е в един кюп с тях, щом не смее да ги пипне, или те просто са по-силни от него, защо след като трябваше да раздели държавната от партийната власт, пак едни и същи хора владеят постовете и т. н.

За това ще го питат съпартийците му. А тези въпроси имат само един положителен отговор - действия в посока на пълното и демонстративно елиминиране на партийните и обществените дразнители. Никакви стопирани данъци и замразени цени на парното не могат да неутрализират негативите на Бисеров, Бакърджиев, Василев, Цонев и сие и метастазите им по различните нива на управление. Още повече че след шумно разгласените постулати на Костов за борба с корупцията и пред лицето на наближаващите избори хората постепенно излизат от вцепенението на страха и ще озвучават все по-шумно далавери с пряко или косвено тяхно участие.

Ако Костов не вземе мерки за отстраняването на сините зли гении, цялото зло ще се отрази в него и партията му. Ще рухне и грижливо изграденото му реноме на силния политик - особняк и единак, чийто врат е дебел, защото е курназ сам да си върши работата. Т. е. ореолът, заради който можеш да не харесваш и дори да мразиш Костов, но не можеш да го отричаш като политик и заради който дори и враговете го признават и оценяват. Падне ли този ореол, днешният всепризнат министър-председател ще се озове в положението на марионетен партиец, крепен и разиграван от шайка презрени в обществото дерибеи. Просто пред Костов има само един път. Всякакви маневри и отстъпления означават едно дълго сбогуване с властта и партията, която създаде.





Пред Първанов няма такава дилема,



защото той нито е създавал БСП, нито познава вкуса на властта. И ако в неговата битка има някаква съдбовност, то тя е по-скоро в личен план. Защото, докато Костов трябва да отстоява правото си да бъде силният политик, Първанов трябва да се бори за правото да стане политик. И да убеди не само съпартийците си, а и обществото, че от компромисния лидер, когото БСП избра в размирната 1997 г., е израснал до единствено възможния поне на този етап. Че неговите кротки речи и благ поглед не са признак на зле ретуширан провинциализъм, а единствено възможно поведение на председател на партия след грандиозния й срив във властта. Че половинчатият му поход към модернизирането й не означава липса на сили, а е хитроумна стратегия за запазването на целостта й. Че мекушавото му поведение като лидер на най-голямата опозиционна партия не е от липса на самочувствие и идеи, а е налагане на ново цивилизовано поведение на известната със силовостта и бруталността си партия.

Ако Първанов постигне тези параметри, ще остане лидер на БСП и след изборите. И ще успее да наложи неизбежната, протакана от 10 г. насам реформа в партията, вече без да се бои от оредяването и свиването й. Едва тогава или едновременно с това ще има право да погледне и по-нагоре. Друг е въпросът ще има ли сили и подкрепа за това. В неговата ситуация Костов се справи за значително по-кратък срок от този, който има Първанов. И успя, защото пред него беше неизбежната и несъмнена власт. Пред Първанов няма такива екстри, нито такива лами, каквито стояха зад Костов. Ламите в БСП са по-скоро срещу Първанов. А също и шансовете някога изобщо да се доближи до премиерския пост.

Ето как само година преди изборите въпросът КОЙ виси със страшна сила пред избирателя. А свитите електорални подкрепи за двете най-големи партии крият опасността от тържеството на политическите тържища с девиза "Всичко за продан" и излюпването на компромисния лумпен начело на бъдещ лумпенизиран кабинет, който ще спасява сегашното политическо статукво, но ще дозагроби България. Само висока избирателна активност може да ни спаси от подобен развой. Но тъй като такава не се набелязва, пък и нито една от партиите не се старае да я предизвика, а дори напротив, дали пък лумпенизацията всъщност не е тяхната цел. Не за друго, а защото и те виждат, че в този вид и с днешна дата действително няма КОЙ.
670
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД