|
Нито тогава, нито сега някой е тълкувал тази метафора другояче, освен като иронична яснота за собственото му скромно статукво на държавен глава в република с парламентарно управление. Нито тогава, нито сега някой е допускал, че амбициозният адвокат, който в течение на едно десетилетие си спечели репутацията на несъмнен и обигран политик, ще се задоволи с това положение. Но едва ли някой е предполагал, че обстоятелствата толкова ще подпомогнат идеята ако не за президентска република, то поне за по-широки президентски правомощия, да бъде сочена като едно, (а от някои и като единствено) спасение от цикличните политически кризи.
През размирния януари 1997 г. на излизане от Бялата къща на "Дондуков"2 експрезидентът
Желев завеща на Стоянов "Боянските ливади в реални граници"
В прощалната си разходка по ларгото Желев заяви, че държавното устройство на България се нуждае от коренна промяна в посока на президентска република. Стоянов отказа да коментира ни завещанието, ни завета на предшественика си - за сметка на коментаторите, които се възползваха от случая за последен път да се възмутят от Желювия дебелашки хумор. Макар шегата на Желев за ливадите всъщност да бе най-горестното признание за върха на възможностите на президентската институция - най-много да се изтапъниш на ливадата като свободен интелектуалец и да изрецитираш някоя прочувствено слово в духа на народните трибуни.
Не се знае колко души тогава видяха връзката между веселото завещание и императивния завет на Желев. Стоянов обаче със сигурност е бил един от тях. Най-обобщено, доказателството за това е, че той нито веднъж не се възползва от Боянските ливади и ни веднъж не заговори за разширяване на правомощията си, камо ли за президентска република.
Но за сметка на това
упражни много повече власт
и увеличи влиянието на институцията си до степен на реален арбитър в политическите спорове и неизбежен коментатор дори на най-отдалечени от правомощията му проблеми. Само че всички тези актове той оставя като че нарочно недовършени. Един вид: може така, но може и иначе...
Ако някой си е мислил, че Стоянов ще се развика от вишката на Бялата къща: "Искам правомощия, да направим републиката президентска!", значи не е мръднал в понятията си за политика от 90-а година насам. Малко вдява от политика и онзи, който не е забелязал, че цялата дейност на Стоянов този пост е посветена на това да докаже, че за географската ни ширина и за разтерзаното ни от неблагополучия общество президентският тип управление (при който не само властта, но и отговорностите са персонифицирани) комай е по-уместно - поне за периода на вечно несъстоялия се наш преход.
Без настъпателност, без настървение, по изпитания метод "две - напред, една - назад" Стоянов бавно, методично и неотклонно прокарва това свое на пръв поглед дълбоко законспирирано убеждение. И то така, че успешно да го внуши и на обществото като негово не просто собствено, а изстрадано решение.
Резултатът е налице. Когато, напускайки "Дондуков" 2, Желев проплака за президентска република, хората си плюха в пазвите и казаха: "Боже опази!". Сега обаче седят и
прехвърлят на глас преимуществата на такова управление
И са малко смислените аргументи, които могат да му противопоставят, защото за тези 3 г. Стоянов се постара да нанесе по един удар на всеки от тях.
Няма друг политик в държавата, който толкова категорично да е поставял под съмнение партизанщината и партократщината като Стоянов. "Колкото по-малко партизанщина, партийни ежби, егоизъм и алчност има, толкова по-сигурно и силно ще измъкнем България напред", каза той в Съединение през септевмври 1999 г. Месец по-късно настъпи още по-силно мазола на поредния двуполюсен провал: "За съжаление днес в политическия живот диалогът и съгласието се подменят с чувство на непогрешимост, с безмислено опозиционно отричане на всичко, с високомерие и дори арогантност, с партизански страсти и партийна риторика, сред които хората все по-трудно открояват своите интереси и интересите на България".
И накрая заключи, че е време "да се свалят партийните очила", за да видим, че "България има нужда от национален, а не от партиен бизнес", че "не моделът на временната политическа конюнктура, а трайното осмисляне на интересите на България" ще решат проблемите ни. Защото "разочарованието не е от реформата, а от хората, които я провеждаме, и от начина, по който е провеждаме". А през март тази година намести окончателно причината за разрухата, теглейки чертата под всички партии накуп: "Че да не би част от политиците, дори и на СДС да не влязоха в съдружие с бившите комунисти, та направиха приватизацията да ограбва този народ".
Цялото общество знае кой се занимава с приватизация, временна партийна конюнктура, партийни ежби - партиите, разбира се. И то не от 3 г., а от цели 10 само това правят. Всички видяха, че каквито и партии да се извървяха в управлението резултатите бяха все едни и същи. Стоянов конкретизира проклятието в обвинение към неспособността на партиите да се държат държавнически. Т.е. тази форма на управление не може да дорасне до всеобщия национален интерес.
И ако
той атакува партийното управление обходно,
с известна многозначителност и с контекст, наблягайки повече на явленията, които развъждат партиите, отколкото на заложената в тях същност, към депутатството Стоянов е много по-жесток и ясен. Първо, той му отделя твърде малко време в оценките си, снижавайки и дори разпилявайки понятието до ниво "политици". И второ, той зашлеви най-унизителната плесница на т.нар. народни избраници, цитирайки на Оборище Захари Стоянов и неговото апокалиптично откровение за наследниците на априлските апостоли в "Записките": "Тия депутати, избрани по плевниците, аз ги обожавам сто пъти повече от днешните наши белоръкавични депутати".
При това едва ли само заради професионалната си краста президентът въведе модата при всяко вето, което налага, да ходи в парламента и надълго и нашироко - член по член и аргумент по аргумент, да им обяснява как трябва да свършат работата си, че да не стават за смях. Това може да мине колкото в графата "уважение на институцията", толкова и като намек, че да си депутат са необходими малко по-широк кръгозор и малко по-тесни познания за областта, в която работиш - законодателството.
Какво друго освен това презрително заключение се крие в репликата му "Противник съм на безмислени жестове", с която отвърна на медийните нападки за отказа си да върне лустрационния член от Закона за администрацията. Един вид: "Нали виждате - каквото си щат, това правят". Президентът просто каза, че в такава система на управление здравият разум трудно може да победи въоръжените с безпрекословна власт сили.
Всичко, което изговори Стоянов на тема корупция, самозабравяне на властта и прочее критики към "политиците" носи контекста: "Аз така не мога да постъпя". Но носи и правия текст: "Аз зная как се постъпва в такива случай". Президентът не се ограничава с обикновени назидания към управляващите, както правеше Желю по ливадите, но обикновено казва и какво очаква да се направи и кое от направеното е недостатъчно.
Каза, че на "техните малоумници" трябва да се забрани да крадат, че корумпираните трябва да се изгонят, че смените в правителството трябва да се аргументират, че братовчедите трябва да се озаптят и че всичко това трябва да прозвучи като извинение към избирателите, които са "по-отговорни от политиците". Накрая
дори отчаяно се провикна: "Иване, кажи им,
те ще те разберат", имайки предвид хората.
Иван нищо не каза. И президентът млъкна, въпреки че разполага с данните. Защото дори неговото мълчание по много от проблемите, които тресат обществото, е в многозначителната посока на фактически липсващите му правомощия. Така за пореден път твърдо прокара границата между "знам и мога, но нямам право", оставяйки обществото с твърдото убеждение, че ако го имаше, щеше да го направи.
И затвърждавайки отново мнението му, че белята не е в отделните ръководители, а в това, че партийната система е най-порочната пирамидална структура на управление, от която не можеш да извадиш и едно кубче, защото цялата конструкция ще рухне. Иначе какво би му попречило на Иван да каже? Особено ако беше избран пряко от народа, а пък той седеше плътно зад гърба му по въпроса за борбата с корупцията. И за да няма колебания защо Иван мълчи, уж оправдавайки го, Стоянов за всеки случай показва къде е заровено кучето - че "министър-председателят трябва да се съобразява с партията, а той само с конституцията".
Хората вече се убедиха, че лоша или добра, тази конституция защитава правата първо на отделния гражданин и чак след това на партиите, но не като друго, а като право на съществуване. От конституцията той лошо не е видял, докато от партиите постоянно си пати. Колко крачки делят това заключение от идеята, че партийните представители трябва да бъдат поставени на по-долно ниво в управлението от конституционното олицетворение на общия национален интерес - президента.
"Силният може да успее да пренесе товара на цялата група. Но ако освен най-силен, е и най-умен, той ще го разпредели сред всички" - с тия дум Стоянов подхвърля изхода в сегашното статукво на ограничени президентски правомощия. Но тъй като всицна ни е известно, че ум и политик у нас са антоними, по друг повод вече в прав текст отсече: "На някои много им се иска да виждат държавния глава в тясно скроената му конституционна дреха - нека президентът окачва ордени и честити Нова година, останалото е наша работа - при това знаем как да я свършим. И ако последното беше изцяло вярно, щях да съм най-щастливият президент". Ако това не е пряка заявка за разширени правомощия, тури му пепел.
Тури му пепел и ако най-големият ужас на днешните управляващи не е електоратът да не достигне до тази идея. Не случайно още от преди 2 г. разните им приближени политолози почнаха ни в клин, ни в ръкав да вещаят отмиране на президентската институция. А година по-късно Костов разяснява, че "ролята на президента не е да дава съвети като възпитателка в детска градина, а да се грижи за държавата". Всичко цитирано дотук показва, че президентът е готов да прави последното, но няма конституционно право. И че ако то му се даде, заявката му е да го върши, както се очаква от него.
Очевидно тази идея набира привърженици - дори между сините, които вече не виждат друг шанс да устискат първенстваща роля във властта след изборите догодина. Дългият път на Стоянов към президентската република едва ли ще го изведе начело на такава държава. Но има смисъл да се разсъждава върху възможността. Особено като се види кой й се противопоставя - заклети партийни акробати, които могат да докопат власт само в партийно правителство.