-------------------------

Млад изследовател се опитва да построи в гаража си машина на времето. Внезапно пред него се материализира възрастен мъж, който му разкрива как да направи това. Младият изследовател натрупва милиони, като играе на стоковия пазар, защото е сигурен в бъдещето. Вече остарял, той решава да направи едно последно пътуване и да разкрие тайната на машината на времето на друг млад изследовател в очукан гараж. Къде е началото на всичко това? И кой всъщност разкрива тайната за пътуването във времето?

-------------------

Това е само един от многото парадокси, произтичащи от идеята за пътуване във времето. И идеален пример за скептиците, готови да я отхвърлят като невъзможна и смехотворна. Доскоро това правеха и учените. Днес идеята за скок във времето не изглежда толкова несериозна. Макар и на светлинни години от реалността, за мечтата на писателите фантасти днес пише и в научните разработки.

Скептицизмът на учените дълго време е бил съвсем основателен. Идеята за скок във времето е оборена задочно още от Нютон, който е вярвал, че времето е като стрела. И че изстреляна веднъж, нищо не може да отклони полета й. Една секунда на Земята е равна на една секунда на Марс. Ритъмът на часовниците, пръснати из Вселената, е еднакъв, категоричен е Нютон.

Нещата значително се усложняват, когато на полето на физиката се появява Айнщайн. Според него



времето е по-скоро като река, която лъкатуши



между планетите и галактиките, забавяйки хода си около по-масивните тела. Една секунда на Земята не е една секунда на Марс, Вселената тупти с безброй различни ритми, оборва предшественика си Айнщайн.

Малко преди смъртта си обаче Айнщайн е изправен пред смущаващ проблем. Принстънският му съсед - Курт Годел - един от най-великите математици на човечеството за последните 500 години, открива ново решение на уравненията на Айнщайн, които преобръщат всички представи до този моменти. И между другото правят пътуването във времето теоретично възможно.

Реката на времето сега има водовъртежи, в които континуумът се затваря в кръг. Според Годел Вселената е изпъстрена с такива завихряния, в които времето тече като въртяща се течност. Ако някой пътува в посоката на въртенето, ще стигне до началната точка, но ще се премести обратно във времето, е заключението на математика.

В мемоарите си Айнщайн пише, че е притеснен от всичко това и не може да повярва, че собствените му уравнения позволяват пътуване във времето. След дълго умуване изходът от тази смущаваща ситуация е намерен - Вселената не се върти, а се разширява, както твърди теорията за Големия взрив. Следователно водовъртежите на Годел са физически невъзможни и могат да бъдат отхвърлени, успокоява се Айнщайн.

Така научната общност забравя за пътуването във времето до 1963 г., когато Рой Кер, математик от Нова Зенландия, също открива ново решение на уравненията на Айнщайн. Този път те са приложени на въртяща се черна дупка със странни характеристики.



Как работи "машината на времето" при Кер?



Черните дупки са се сформирали от колабирали звезди, изразходвали водородното си гориво. В продължение на милиони години светлината на звездите се захранва от многобройни термоядрени реакции, при които водородът се превръща в хелий. Когато водородното гориво се свърши, звездите се свиват, за да не се разпаднат под въздействието на гравитацията. По-големите звезди, чиято маса е 3 пъти по-голяма от тази на Слънцето, приключват съществуването си, като се превръщат в черни дупки.

Дълго време се е спекулирало с идеята, че черните дупки могат да са пасажи към други вселени, но болшинството учени са отхвърлили идеята, позовавайки се на факта, че огромната им гравитация би разрушила всеки един обект. Кер успява да преодолее именно въздействието на гравитацията, построявайки теоретичния модел на черна дупка, който вместо до точка се свива до въртящ се пръстен. Пръстенът ще се върти толкова бързо, че центрофугичните сили ще го предпазят от свиване под натиска на гравитацията. Веднъж прекрачил този пръстен, човек ще се озове в огледален свят, подобен на този на Алиса, е заключението на Кер.



Идеята за подобни мостове във времето



е изкушавала учените дълго преди това. Още през 1935 г. Алберт Айнщайн и Натан Розен откриват, че теорията на относителността не изключва съществуването им. Двамата учени описват тези мостове като тръби, които могат да служат за пряка връзка между различни региони при определена изкривена линия на пространството. Пътуването през тези проходи ще бъде по-бързо от това на светлината и ще позволява преместване във времето, предполагат Айнщайн и Розен.

Заключението им е базирано на факта, че с все по-голямото доближаване на скоростта на светлината времето все повече забавя хода си и в момента, в който двете скорости се изравняват, спира напълно. Ако скоростта на светлината бъде надхвърлена, времето започва да тече на обратно и се превръща в т. нар. негативно време.

Доскоро теоретиците вярваха, че проходите в пространството могат да съществуват само за миг и всеки, който се опита да премине през тях, е обречен на гибел. Съвременните изследвания обаче доказват, че



по-развита цивилизация вероятно ще може да ги използва



И все пак дори и да съществуват стабилни мостове във времето, проблемът с парадоксите остава. Какво се случва, ако човек се върне във времето и убие баба си? Какво става, ако се окаже баща на самия себе си?

Изходите от ситуацията, в която пътешественикът се опитва да да убие баба си, са два, смятат учените. В единия случай миналото е напълно дефинирано и всичко, което се е случило, или трябва да се случи, включително и фактът, че пътешественикът във времето ще се опита да убие баба си или не, може да бъде променено. С други думи, дори и да е решил твърдо да убие баба си, пътешественикът ще се сблъсква с безброй пречки и в крайна сметка историята ще остане непроменена.

Вторият вариант е далеч по-сложен и включва квантовите правила, които важат на равнището на отделните атоми. В този случай, ако пътешественикът убие баба си, той мигновено



създава нова квантова вселена,



паралелна на първоначалната, в който бабата никога не е съществувала и в която пътешественикът изобщо не е бил раждан. Оригиналната Вселена продължава да съществува. По този начин реката на времето се разделя на два различни канала. Как на теория e възможно това?

Според квантовата механика всяка частица може да съществува в множество състояния, т. е. тя е в състояние на неопределеност до момента, в който не е изследвана от външен наблюдател. Изучавайки този принцип, Ървин Шрьодингер, един от основателите на квантовата механика, решава да направи експеримент и с по-голям обект. За целта той затваря една котка в стоманена кутия заедно с малко количество радиоактивен материал и към кутията прикрепва механизъм, който да убие котката и при най-малкия радиоактивен разпад. Така за смъртта на котката е необходим само един разпадащ се атом, но дали и кога ще се появи такъв, е въпрос на вероятност. Прилагането на правилата на квантовата механика в тази система би означавало, че котката е нито жива, нито умряла, докато изследователят не отвори кутията и не провери. Както на практика се получава.

По същия начин, по който котката може на теория да бъде еднакво вероятно жива и умряла (примерът естествено е по-опростен от действителността), могат да съществуват паралелни вселени, в едната от които бабата и пътешественикът никога не са съществували, защото бабата е била убита от внука си, а в другата - времето е останало строго дефинирано и внукът не е успял да убие баба си.

Означава ли всичко това, че пред пътуването във времето не са останали никакви сериозни теоретични пречки?

Не, или поне не точно сега, е отговорът на учените. Съществуват редица трудности, с които не би се справил и самият Терминатор на Шварценегер. Основният проблем за построяването на машина на времето е енергията. За прехвърлянето на времето ще са необходими огромни количества енергия - повече от тази на една звезда, категорични са учените. Огромен недостатък на пътуването във времето е и стабилността, която процесът изисква. Без нея то е немислимо.

Равносметката от всичко това показва, че пътуването във времето продължава да е фикция, макар и далеч по-научна. Но както обичат да се шегуват теоретиците, не затръшвайте вратата си пред някой, който твърди, че е бъдещият ви прапраправнук. Защото действително може да е той и да ви носи интересни предложения от бъдещето.