-------------

Стефан Цанев е роден на 7. VIII. 1936 г. в с. Червена вода, Русенска област. Завършва журналистика в Софийския университет (1959) и драматургия в Московския киноинститут (1965). Работил е като кореспондент, редактор в Студия за игрални филми, драматург. Автор е на публицистика и проза, както и на стихове и пиеси. Най-новата му пиеса "Всички луди ме обичат" има премиера на 17 май в Театър "София".

----------------





- В едно интервю, г-н Цанев, казвате: "Някога нямаше свобода, но имаше надежда, имаше отчаяна вяра." "Отчаяна вяра" в какво? И второ: а днес какво има?

- Отчаяна вяра? Да вярваш в нещо, което знаеш, че няма да се случи, да вярваш въпреки всичко, да си готов да се пожертваш в името на тази вяра - това значи отчаяна вяра. Тя е силен духовен стимул. Аз вярвах, че свободата и справедливостта все някой ден ще възтържествуват, за нищо не съм писал толкова, колкото за свободата и справедливостта. Някои наричат тази вяра подигравателно илюзии. Илюзиите обаче са едно от малкото неща, които отличават човека от животните и от растенията. Днес нямаме илюзии. Да продължавам ли нататък?

- Вярвате ли на социолозите, които твърдят, че рейтингът на царя расте? Кой по-вярно схваща тенденциите - социолозите или поетите?

- Социолозите не схващат тенденциите, в най-добрия случай отчитат фактите. Рейтингът на царя расте относително. Аз съм нисък спрямо високите хора, спрямо ниските съм висок. Колкото по се снишават хората около мен, толкова по-висок ставам. В действителност съм си същият. Така стои въпросът и с царя.

- Каква е вашата рекапитулация на царското управление? Сравнете го с управлението на Костов.

- За обещаното царско благоденствие питайте другиго. Има нещо по-лошо: царското присъствие породи царедворска сервилност - и то в тези дълго мечтани години на свобода и демокрация! Ами погледнете обкръжението му: от верноподаност те дори започнаха да оплешивяват!.. И двете управления са автократични. Костов се правеше на цар, царят се преструва на демократ.

- Доколкото знам, със Софиянски сте приятели. Приятелството обаче замъглява ли погледа ви за кметските безобразия - безразборното грозно строителство, унищожените градинки, автомобилния апокалипсис? Защо всъщност отказахте участие в листите на коалицията със ССД?

- Не обичам въпроси, които натрапват отговора... Отказах да участвам в предизборните листи по принцип, както винаги досега съм отказвал. Едно е да имаш политическа позиция, друго е да бъдеш член на някаква партия и да се бориш за власт. Аз никога не съм членувал в никаква партия, смятам партиите за цивилизовани модификации на стадния ни атавизъм и никога не съм се стремил към властта - нищо не заробва човека така, както го заробва властта...

- Недоброжелателите ви често ви назовават "дежурен интелектуалец". Активната гражданска позиция на твореца не е ли старомодна вече, след като като престиж заниманията ви са изтикани в глуха линия, с редки изключения? Не завиждате ли, да речем, на колегата ви - поета Борис Христов, който от години се е скрил надалеч от гълчавата в Ковачевица?

- Никога не съм се считал за интелектуалец, нито за творец. Творец е Бог, интелектуалец е Валери Петров. Аз съм само поет, писар на Бога. Всеки определя сам своя начин на живот, своята позиция. Ако активната гражданска позиция е вече старомодна, защо се чудим тогава, че сме на този хал? Какво всъщност означава да си аполитичен? Аполитичността е много точно определена политическа позиция - това значи, че си съгласен с това, което става, в най-добрия случай - че се предаваш от страх или от отчаяние. Аполитичните, апатичните са най-плодородната лайняна тор, върху която процъфтяват диктатурите и мафиите. Няма по-грешна позиция от никаквата позиция.

Между другото не е вярно, че като престиж заниманията ми са изтикани в глуха линия - никога не съм се занимавал толкова активно с писателската си работа, колкото през тези години: от 1989 досега съм издал 24 книги и съм написал 9 пиеси, последната - "Всички луди ме обичат", ще има премиера на 17 май в Театър "София".

- Четящата публика обикновено свързва съдбата на поета приживе с Голгота, отколкото с червения килим на почестите. Както живя и умря впрочем един Иван Методиев - най-големият български поет от края на ХХ век според Светлозар Игов. Според вас къде е истината?

- Да не бъркаме почестите с почитта. Има народи, които почитат своите поети и не ги оставят да умрат в забрава и мизерия. Само Иван Методиев ли? А Биньо Иванов? А Христо Фотев? А Александър Геров? А Радой Ралин? А Радичков?.. Има нещо перверзно да се сещаме за тях, след като умрат.

- Защо така често се среща думата Бог в заглавията на книгите ви? Вярващ ли сте?

- Всеки си има свой Бог - и аз си имам своя.

- Доколко разчитате на вдъхновението? Сега какво пишете?

- Каквото и да ви кажа, ще ви излъжа - никога не говоря за това, което пиша. За написаното - да. Току-що завърших една теоретична книга "За поетическото изкуство" и я занесох в издателството на Божана Апостолова, надявам се да излезе до 24 май.

За "творческия процес" - не знам какво наричате вдъхновение? При мен е по-просто - съсредоточаване, самохипноза, да се доведеш до състояние на свръхконцентрация и както лупата събира слънчевите лъчи - да съсредоточиш в себе си цялата си духовна енергия, да се превърнеш в изгаряща точка... само така можеш да вдъхнеш дух на мъртвите думи.

- Кой в крайна сметка ще спаси културата ни - държавата ли, публиката или меценатите? Вие оптимист ли сте в тази посока?

- Преди да се спасява, културата трябва да се създаде. А нищо не може да спре тези, които я създават, освен смъртта. Въпросът е как създаденото от поетите и художниците да стигне до хората. В някои страни държавата върши това, което значи, че се грижи за своите граждани. Нашите държавници, понеже съдят по себе си, явно считат, че както те, така и народът ни няма нужда от култура...

Да си меценат е призвание, мисия, равна на призванието и мисията на поетите и на художниците, и като тях - меценатите се раждат, не се създават.