Някои от фрагментите на Емил Чоран в "Сълзи и светци" са излизали на български в предишни книги, което не разваля новата (изд. "Захарий Стоянов" и "Авангард принт"). Той се чете силно както и да се подреди. При него това върви.

За онези, които сега чуват името му: Емил Мишел Чоран (1911-1995) е румънец, от 1937 - парижанин, единият от голямото румънско трио в световната словесна култура на XX век заедно с Йонеско и Елиаде. "Потаен и циничен моралист" го нарича в предговора неговият преводач Огнян Стамболиев. Сигурно е и такъв, но може да мине и без всякакво определение. Даже и жанрово. Той пише фрагменти - може би фрагментьор? Но какво е фрагмент? "Ако на света нямаше бедни хора, идеята за гражданството би била безсмислена - просто не би имало нужда от граждани и от общество. Анемията на бедняците храни държавата. Техните надежди са вените на обществото, а отчаянието им - кръвта на Историята". И още едно чоранче: "Собствениците и просяците са паразитите на Вечната бедност." Фрагменти от какво, сиреч какво повече?

Далчев е синонимът за български фрагментьор, но за Чоран не върви да е нито румънски, нито френски, макар че темата Румъния/Франция е негова постоянна. Това за него е излишна рамка. "Писах афоризми от леност и защото си мислех, че като пиша кратко, непременно казвам нещо дълбоко" - никакви усуквания. Но по-важно е друго: "Не пиши, когато имаш да кажеш нещо, а когато искаш да кажеш нещо."

Разликата е и тънка, и жестока. Чоран го има заради нея. Неговото е местене на десетичната запетая на думите наляво до скъсване. И след такава деноминация този счетоводител, демиург на словото, оставя гола до безбожност стойността му. "Мигът, в който се убедим, че сме разбрали всичко, ни придава вид на убийци."

Е, има го Чоран за едната утеха: "Всички мои мисли са като стоновете на дъждовен червей, стъпкан от нозете на ангел." И нататък: "Когато тълпата прегърне един мит, очаквайте клане или нещо още по-лошо - нова идеология." И нататък: "Не си струва усилието да се самоубиеш, винаги е много късно..."