ПО НАНАДОЛНИЩЕТО НА ДЕНЯ



Събудих се внезапно.

И видях

как вещите излизат, размити, от съня си

и мигом се втвърдяват във надути пози;

как перестите облаци порозовяват,

небето се налива с цвят

и само тъмните дървета още дремят

с нозе, потънали в пръстта.

... Сега ще скоча от леглото -

направо във вира на светлината,

във режещия хлад

на неочаквани събития,

на странни срещи,

предизвикателства,

накъсан дъх...



Сега

ще си измисля някаква уж важна работа,

ще си измисля задължения

(пък нека да е само да нахраня кучето) -

за да измъкна от пръстта нозете си,

за да надигна тежкото си тяло

и го търкулна като камък

по нанадолнището

на деня...





ОТ МОЯ БАЛКОН



Бялото цвете с лилаво оче по средата

стиска сутрин листенца мигли -

чака, като Спяща Красавица,

да го целуне слънцето,

за да отбули седефеното си лице.



Бялото цвете -

балерина с разперена пачка,

застанала на едно краче -

чака музиката,

цял ден я чака,

а цигулките мълчат и мълчат...



Бялото цвете

в здрача печално свети,

нощта го залива с тъмните си води.

Затварят се листенцата уморено,

плуват сънища

в теменуженото око...

Лека нощ! Ако утре не се събудя,

ти пак разцъфти,

разцъфти!





ЕДНО В ДРУГО



Като дете, което се завива

презглава със одеялото -

убежище намирах

в работата, в любовта.

Усещах силата в ръцете си,

ума усещах като сечиво

излъскано от употреба.

А любовта...

Дали тя мене напояваше,

за да разцъфвам с невъзможни цветове

или - подхранвана с измислици -

израстваше от мен самата?



Това, в което съм се сгушвала,

било е всъщност и под моята закрила...

Изпълвах всичко,

и със всичко бях изпълнена.

Когато връхлети смъртта,

внезапна като мълния -

аз вече в семенце от мак

ще съм се скрила.