Вятърът издуваше прозрачните торбички и те се рееха високо над мен като медузи. Отпуснатите им дръжки висяха като пипала и създаваха илюзията, че се намирам на дъното на океана. Бързах за вкъщи, свил глава между раменете като уплашена костенурка. Някъде пред мен видях майка и дете да се борят с вятъра. Опитваха се да се предпазят с ръце от ниско летящите кашони. На всяка втора крачка майката се озърташе назад, после ускоряваше ход и повличаше детето почти на бегом. Малко по-късно забелязах, че ги следваше младеж. Имаше нещо тревожно във вида му, в погледа му, вперен в майката и детето. Изтръпнах както преди много години, когато за първи път посетих терариум. Там хранеха змиите с живи мишлета. Още си спомнях малките създания с розови муцунки и смразяващата паника в очите им.

След десетина метра се разминахме. Детето стискаше очи, предпазвайки ги от праха. Срещнах погледа на майката. Усетих паниката й. Насълзените й може би не само от вятъра очи ме молеха. Всичко стана само частица от секундата и след миг те ме задминаха, а пред мен се появи младежът.

- Имате ли огънче - препречих му пътя и извадих цигара.

Той се стресна. Опита се да ме заобиколи, закотвил поглед някъде над рамото ми. Отново застанах пред него, скривайки тротоара зад гърба си.

- Ето, вземи и ти една цигара, ако искаш - настоях аз.

Бях отказал пушенето от месец насам, кутията просто бе останала в джоба ми отпреди. Следващата минута прекарахме в опити да запалим двете цигари. Бях благодарен на вятъра, който отвяваше рехавото пламъче на кибрита, а в същото време мислите ми се рееха високо горе, там, при найлоновите торбички, опитвайки се да преценят дали майката и детето се бяха отдалечили достатъчно.

Вперил поглед в напразните опити на треперещите ръце на младежа, мислите ми усетиха чуждо присъствие. Някъде около мен трептяха тревожно мислите на майката. Усещах как се напрягаше да долови стъпките зад гърба си. Сетивата й се бореха с шума и страха, но за миг усетих благодарността й, когато разбра, че вече е на безопасно разстояние.

Скоро те завиха зад ъгъла. Очаквах връзката ни да прекъсне, но тогава се случи неочакваното. Изведнъж вече гледах през нейните очи, усещах стискането на малката ръчичка, долавях учестените удари на сърцето си. Влязохме в първия вход на блока. Вече на тишина, изчаквайки асансьорът да слезе до първия етаж, дъщеря ми ме попита:

- Мамо, какво става с убитите деца?

Усетих сълзи в очите си. Знаех, че всички говорят за това в училището й - съучениците й тайно в междучасията, a учителите - в учителската стая. Не бях готова да отговоря, но тя ме гледаше така, че сърцето ми се разкъсваше от мъка.

- Децата никога не умират. Те просто стават на мънички звезди в небето.

Тя се усмихна бегло и наведе глава. Няколко часа по-късно вече спеше завита в топлото одеяло. Поне така си мислех. Приготвях се да спя, но чух тих плач от стаята й. Открехнах вратата. Тя стоеше до прозореца и гледаше навън. Приближих се тихо и я прегърнах. Тя се сгуши и прошепна, хлипайки:

- Виж небето!

Мисловната ми връзка с майката плавно се стопи. Минаха няколко секунди, докато осъзная, че всъщност стоях до прозореца на моята квартира. Бурята бе утихнала, небето се бе изчистило от облаците, а звездите - колко много звезди! - искряха мълчаливо.