Четем на български "Дневник" на Андре Жид, превод на Албена Попова, в два тома (изд. "Албор"). Този писател (1869-1951) хвърля орехова сянка върху духовния живот във Франция и Европа през първата половина на миналия век, но едва ли му предстои кой знае какво четене. Това не се отнася за Дневника, воден 6 десетилетия.

Андре Мороа писа за Жид: "Той няма доктрина, която да предложи, но и никога не е искал да предлага такава. Освен едно краткотрайно навлизане в политиката, за което по-късно съжаляваше, той искаше да бъде само човек на изкуството, т. е. човек, чието единствено занимание е да дава съвършена форма на мислите. Ролята на автора е да построи едно жилище, а на читателя - да се настани в него..." Забелязвате ли как книгите престават да служат за жилище, а по-често за дискотека, кафене, канцелария, плаж, търговска улица или друго някакво обиталище? Дневникът на Жид е уютът за съвършената форма на мислите, сполетял ни с безпаметно закъснение, но затова пък с повече привлекателност.

Като се хванахме за Мороа - онова политическо залитане на потомствения аристократ Андре Жид през 20-те е наляво, силно наляво. Та ето как стои то в Дневника: "Но трябва ясно да го кажа, онова, което ме доведе до комунизма, не е Маркс, а евангелието... Предписанията на евангелието затвърдиха у мен онова презрение, онова отвращение от всякаква частна собственост, от всяко присвояване". Двете изречения са спестени в българското издание незаслужено. Защото той обяснява: "Не пиша тези "Мемоари", за да се защитя. Няма защо да се защитавам, тъй като никой не ме обвинява. Пиша ги преди да бъда обвинен. Пиша ги, за да ме обвинят". Уютно, нали. И още, през 1948, представете си: "Задушаваме се (в съвременния свят), а утре ще е още по-лошо, сред джунгла от неразрешими въпроси, където, боя се, единствено силата, и то умишлено най-сляпата, най-чудовищната, най-абсурдната и най-бруталната, ще бъде призвана да поразчисти, да отвори пролуки, да предложи някое слънчево място; ще бъде призвана да възтържествува".