:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 430,463,556
Активни 54
Страници 3,705
За един ден 1,302,066
ПРОЗА

Смъртта е сладка песен

Янко Станоев
На Жоро Славов





След унизителна за достойнството ми разправия, през лятото на 1977-а посетих младежкия фестивал в Хавана. В пътната си чанта носех бутилка водка и две есета за силата на творчеството. В едното, отредено за родната ни цензура, твърдях, че литературата едва ли не ще спаси човечеството. В другото, което смятах да чета, направо заявявах, че писането не може да направи никого нито по-добър, нито по-умен.

Не бях убеден, че в света може да се намери и един човек, който би изслушал с интерес моите мъдрости. Но не излязох съвсем прав - когато след дълго и изтощително лутане под палещото слънце открих най-сетне залата, в нея бе заел място само един млад индиец с чалма и броеница.

Направо му предложих да не си губиме времето с глупости, ами да приседнем край брега на океана и да пресушим бутилката. Сплел молитвено ръце, индиецът най-любезно отказа с думите, че неговата религия не му позволява да вкусва друго освен чай. Ай стига, бе! Аз да не съм някоя дърта англичанка! - отвърнах му на свой ред и сам намерих пътя до един от многото клубове, изоставени по цялото крайбрежие от американците.

Озовах се някак неусетно сред шумна група унгарци. А тези хора, макар и католици, умеят да се веселят. Бързо намерихме общ език, наквасвахме се чудесно, вдигахме братски наздравици, топвахме се за освежаване в бистрата вода и подхващахме наново пиршеството. Смътно си спомням, че играх дори и чардаш.

Сред младежите имаше и една рядко красива девойка, вече известна певица. Тъкмо по моя вкус - висока и стройна, с дълга черна коса и гладка мургава кожа. Приличаше на модерна дивачка. Като джентълмен по рождение се поинтересувах какво мога да направя за нея. Откъсни ми ей онзи орех! - обля ме тя с изкусителния си поглед и посочи най-високия плод в близката палма.

Бях атлетичен, но и схватлив момък. Опрях една градинска пейка върху стеблото, стиснах между зъбите си градинско гребло като пират, който се хвърля на абордаж, и с маймунска ловкост запълзях по грапавия ствол. Когато стигнах догоре, бях така каталясал, че след като обрулих с греблото проклетия орех, рухнах в пясъка заедно с него.

Цялото ми тяло бе издрано и окървавено, сякаш се връщах от кръстния път на любовта. Девойката изпадна във възторг и умиление и ме въведе в океана да измие раните ми. Двамата бяхме като в библейска сцена. Тя се държеше подобно на милосърдна сестра, а аз на страдащ грешник - повдигнах я леко, русалката обви копринените си бедра около блудното ми тяло и се оставихме на ритмичните полюшвания на океана.

В края на плажа бе нагазил до колене нейният импресарио, обезпокоен някоя свирепа акула да не отнесе богатството му. А аз в този миг не се тревожех за нищо. Мислех си, че дори и да се появи някое чудовище, то ще се насочи именно към него, защото бе дебел, розовичък и апетитен на вид.

След краткия ни морски роман счетох за нужно да се отблагодаря на дамата с нещо изискано и трайно, което да й остане спомен за цял живот. И я заведох до хасиендата на Хемингуей, разположена сред буйна зеленина над океана.

Минахме край яхтата "Пилар" до входа, върху чиято палуба папа Ърнест обичал да прави любов със съпругата си Мери, разгледахме и дузината грамадни обувки, наредени край ниския прозорец. Те всички до една бяха с пробити подметки - още едно доказателство, че стопанинът им имал навика да се привързва трайно към вещите си.

После въведох любознателната девойка във високата кула, която Мери издигнала за застаряващия си съпруг, за да се избави от депресията и да продължи да пише. Изкачихме виещата се стълбичка и попаднахме в овална празна стая, в която имаше само груб дървен стол и малка масичка с далекоглед върху нея.

Горката Мери се надявала, че като наблюдава отблизо любимия си океан, папа Ърнест ще се върне към мъжките си и вдъхновени години и ще напише отново "Старецът и морето". А ето как постъпил той - поседял малко в романтичната стая, след това взел първия самолет за родния си дом в Уайоминг и там си пръснал черепа със стария семеен ремингтон; със същата пушка, с която се гръмнал някога и баща му.

Но сега тук кипеше младият живот. Подадох далекогледа на обладаното от благоговение момиче и му казах да се взира дотогава в хоризонта, докато не зърне алените платна на някоя испанска фрегата, идваща отдалече да ни открие и направи щастливи. Тя се приведе над широкия прозорец, опъна късичката си поличка и аз я прихванах нежно отзад.

Поклащах я в лунния ритъм на просторната вода и от време на време я питах съзира ли нещо да се задава към нас. Не, не, още не! - шепнеше разнежената девойка, докато накрая не извика като моряк от коша на върха на мачтата: видях, видях!

Така между другото е открит и град Монтевидео.

След това слязохме внимателно по стълбичката, напуснахме имението, хванати за ръка и скоро всеки пое по собствения си път, отреден му от съдбата. Повече не се видяхме. Къде ли е моето дивно момиче? - питам се сега. - И дали вече не бави някое внуче? Господи, как бързо изтича времето, като топъл и сребрист морски пясък между пръстите на влюбена двойка!

Когато написах последното изречение, реших, че тъкмо сега е моментът да отпия от онзи вълшебен кокосов орех, който пазех като скъпа светиня. Да полея красивия спомен. Той си бе все същият и дори пазеше посвещението, надраскано с мидена черупка върху изсъхналата му кожа от прелестната ръка на девойката. То се състоеше само от една дума: ИДИОТ! Повярвайте ми, по-мило обръщение не съм получавал през целия си живот. А аз съм живял дълго и съм видял много.

Бях изненадан да установя, че сокът от ореха бе все така свеж и ароматен, незасегнат от годините. Докато отпивах с умиление от него, си припомних за всичко случило ми се през онези приказни дни, също и за Хемингуей. Помислих си, че когато спреш да виждаш алените платна на хоризонта, ти вече си свършил и смъртта за теб е вече една сладка песен.

И леко изтръпнах, защото наближавах възрастта, в която скъпият на сърцето ми папа Ърнест е натиснал спусъка.

Янко Станоев - визитка

Писателят Янко Станоев е роден през 1944 г. в с. Долна Секирна, Пернишко. Издал е близо 20 книги, сред които "Неандерталецо мой", "Домашни истории", "Децата на Афродита", "Двойникът". Носител на многобройни награди, между тях: "Златният ланец" - за разказ, на в. "Труд", годишната награда на СБП - за белетристика. В момента Станоев пише документален роман - "Синът на свещеника". По думите му "всяка прилика с действителни лица и събития няма да е никак случайна. Реалният герой съм аз и времето, в което живея."
45
2678
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
45
 Видими 
04 Февруари 2006 00:56
«Poetry makes nothing happen» Wystan Hugh Auden , 1907-1973
04 Февруари 2006 01:38
Защо Бот изтрива само порнографиите във форума, а не в самите публикувани "бисери"? А за греблото, което уж бил захапал със зъби, нямам думи. По-тъпа измислица рядко се среща дори в докладите на Станишев.
04 Февруари 2006 02:25
а защо господин архиман от америка пак раздава оценки и се изказва "подготвен" за всеки час? Той ли е диригентът на форума, или само на него така му се струва? Напиши по-хубав разказ като можеш, бе човек
04 Февруари 2006 02:30
>>><<<
Ми, много по-логично е отколкото да си го завре отзад и да го влачи нагоре...
...тъй де, тя литературата няма да направи никого по-умен или по-глупав...ма кой да го слуша човека... Обаче по соца е имало интересни неща ...срещи, фестивали....и, като се вгледаш назад, току видиш Монтевидео....
04 Февруари 2006 05:39
Цялото ми тяло бе издрано и окъвравено, сясаш се връщах от кръстния път на любовта. Гот!
04 Февруари 2006 05:43
Разказът е чудесен!
04 Февруари 2006 05:49
Слънчо, откъде го вадиш това толкова твое чувство за хумор?!
04 Февруари 2006 07:23
И на мен разказът ми хареса много !
04 Февруари 2006 08:52
И аз едно време ....
04 Февруари 2006 09:15
Аз пък мисля, че разказът е ужасен. Дори повече. Ако следите редовно Антология, ще знаете, че този афтор се появява тук винаги с подобни словесни еякулации, които освен да ни кажат колко много я е закъсал (с жените най-вече), друга работа не вършат. Смътно се сещам за някакви стълби и кратири, дето този човек от снимката отново се беше описал като млад и здрав полов атлет. Е, може и да е бил, но сигурно е бил толкова, колкото Бай Дончо е опъвал циганките от неговите разкази.

Загубих интерес, още когато той стисна между зъбите си градинското гребло. ГРАДИНСКОТО ГРЕБЛО???
Сигурно ще ми кажете, че този афтор хуморизира и иронизира превъзходно.
Аз пък ще ви отговоря, че напоследък БГ афторите от старата генерация дотолкова са я закъсали с вдъхновението, че го обръщат единствено на сексуални и спиртни откровения. В минало време.


Не съм сведущ, но май всички околни страни имат Нобел за литература, че май и повече от един. А ние... си имаме спомени от Куба, например...


Редактирано от - цуцурко на 04/2/2006 г/ 09:23:18

04 Февруари 2006 09:24
Братчед,

за Радичков нищо не съм казал, мисля.
04 Февруари 2006 10:02
Много ми хареса.
04 Февруари 2006 10:20
И на мен много ми хареса! Направо е като сладка и омайна приказка!
Значи, за толкоз години кесене в съботната антология надали има разкази, повече от пръстите на едната ми ръка, които да не са ми харесали. Разбира се, не може да се каже кой-по-по -най, но това е любимата ми рубрика в пресата.
04 Февруари 2006 13:22
Приказки от комсомолския шипков храст.
Какво очаквате от човек, тръгнал за Хавана с бутилка водка в куфара?!
04 Февруари 2006 14:02
Архиман защитава християнски морал, сексът в леглото, под завивките. Иначе вица всички сме за Пловдив го знаете, е на финал, кой се хвали, не пали
04 Февруари 2006 14:04
Смъртта е сладка плесен
04 Февруари 2006 16:13
Наум,

Позволи ми да не се съглася с това, което пишеш. Аз също чета редовно тази рубрика, но много рядко нещо ми е хващало окото. Не знам дали е от мен, или от авторите.
Мисля обаче, че липсата на някаква по-престижна награда за БГ литературата е симптоматична - щото тук не можем да кажем, че я политиците, я космоса ни пречи. Една нация или ражда таланти, или жална й майка. Е, нашата май вече се ожалва. С изключение на Време разделно и Лавина, не мога да се сетя за нещо значимо, което ще звучи еднакво силно и по други земи. Лично на мен най ми допада едно книжле, наречено Черешова задушница - мисля, че е един от бисерите на литературата ни. За автора й нищо не знам, освен името. Жив ли е, не е ли - няма значение, важно е, че е написал тая книга. Досега не съм го мяркал тъдява, което е загуба за тия, които не го знаят.
Повечето от авторите, изложени на тая витрина обаче са си доста ... хм, хайде да не казвам, па макар да имат издадени по двайсет тома. А може би точно за това. Много ще се радвам отнякъде (защо не и тук) да се излюпи някой автор, който да се мери със световните величини, не само с материала от реконтра-та.
04 Февруари 2006 16:50
Странно, но този път съм напълно съгласен с Цуцурко. Въобще след Йовков и Елин Пелин ние имаме ли литература? Факт е, че комунизмът толкова смаза мисленето и битието на българина, че и досега той не може да роди нищо стойностно в тази сфера. За Белене може ли някой наш талант може да напише епопея или да заснеме филм, сродни по дух и дълбочина на гениалната повест на Солженицин "Един ден на Иван Денисович"? Както немците се гнусят от Холокоста, така и ние вече се гнусим от жертвите и отказваме да осмисляме тяхната саможертва. Какъв ти Нобел за един оскотял народ??
04 Февруари 2006 16:54
цуцурко
Аз също много харесах "Черешова задушница" и, да си призная, аз също не знам за автора нищо друго освен името, а бих прочел на драго сърце още нещо от него. Впечатленията ми от книгата се засилват и от факта, че по принцип имам някои "идеологически" различия с автора (съдейки за него по самата книга, разбира се), но въпреки това или дори заради това кингата ми хареса още повече.
Радвам се, че ми я припомни, ще я потърся да я прочета отново.
04 Февруари 2006 17:16
Архиман, специално в тая рубрика доста често сме в синхрон, особено в критиките. Но аз мисля, че за разлика от "живия живот" в литературата не бива да има посредственост, най-малкото щото доста гора отива зян, заради потентната такава.
Форца, сега се сетих, че преди време рових Гугъля и открих една вестникарска изрезка, в която пишеше, че писателят Валентин Караманчев се е срещнал със студенти от ЮЗУ, повече не знам. Обаче книгата е невероятна, особено оня момент с чертането на границата. Да ти кажа, аз не се интересувам много от политика и не съм обърнал внимание, но имам чувството, че всичко е написано честно - просто защото хората са такива. Но иначе словото, словото... кълца директно в сърдечния мускул. И уж диалектно (доста от думите ми звучаха като неологизми), а толкова родно и мило, че ми иде ей сега да я прелистя пак.

Редактирано от - цуцурко на 04/2/2006 г/ 17:21:07

04 Февруари 2006 17:28
Спасовден,

благодаря . Особено се радвам, че В. Караманчев има и друга книга, задължително ще си я купя.
04 Февруари 2006 17:31
Бил е и директор на издателство "Народна младеж", сега прочетох спомени на Дончо Цончев отпреди 70-та г. Само не разбирам как се сравняват романи /и то Време разделно/, с разкази, двата жанра си имат закони за съчинителство, не е ли така?
Разказът днес е чудесен!
04 Февруари 2006 17:37
Наистина, в тази рубрика не могат да се разгърнат някакви невероятни баталии, тя си е за къс разказ (за жалост), но на мен ми стигат няколко изречения, за да усетя откъде духа вятъра, или поне така си мисля.
Лошо впечатление ми прави, че напоследък БГ авторите или забиват яко в злободневието (и кой знай защо измислят на героите си някакви странни имена, които трябва веднага да ни предразположат), или пишат само свои собствени спомени, или са отшпорили във фентъзито и нарко-сексо-екзистенциалната зависимост, подражавайки на съмнителни западни величини - това са младите.
Искам писатели, които да описват обикновеното по невероятен начин, а не хора, които дращят невероятни измислици по обикновен начин - това не може да ме грабне. С други думи - аз съм за стила (все пак той отличава дописката от творбата), а пък произведението нека продължи дори само три реда, ако така се харесва на списователя...



Редактирано от - цуцурко на 04/2/2006 г/ 17:48:14

04 Февруари 2006 17:38
Разказът е пълен боклук. Четох споменатата книга на Г. Константинов, която жанрово е много интересна - смес от репортажи, дневници, размисли в контекста на Родопите и техния вечен манталитет. За жалост Константинов - един безспорно даровит писател, не може да се пребори с атеизма си, страда от него, измъчва се с него като с някакъв тъмен кошмар. Явно е повлиян от Ницше, но му липсва неговата инвенция и радикализъм.
04 Февруари 2006 17:42
Lapsus calami, писателят е Данаилов, а не Константинов. Книгата е поместена в интернет на сайта

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23 &WorkID=538&Level=1
04 Февруари 2006 17:59
Невероятно динамично без дъх добре разказана история, която вероятно може да се е случила, или не. Не е задължително да е исторически биографичен факт. Макар че повече е да. Бутилка в куфара и цепеница в зъбите са определено най-доброто
Затова са писателите, да ни разказват по невероятен начин хубави и не дотам неща. ..Иначе ше си четем пътеписи.
04 Февруари 2006 18:06
Той сам признава, че е атеист и като буден човек търси отговор на вечните въпроси, но не може да превъзможне обременеността си като възпитание и образование през 50-те години.
*
Какво значи догма? Това мръсна дума ли е или просто символ на формата, в която се изразява една висша духовна истина? Или за Вас няма нищо свято като онези педали от парламента?
04 Февруари 2006 18:08
Бени,

добре, но това гребло не те ли притеснява.
Защо трябваше да захапва това градинско гребло. Да беше стиснал в зъби една "шибучица", да беше ги обрулил с ръце - ефектът върху читателя щеше да е същия.
Моята версия е, че медитирайки върху въпросния къс словестност, г-н Станоев толкова се е нашмулил (с водка), че съвсем му е изгубил края в творческия си унес. Или пък не е виждал никога гребло. А има толкова поучителна история от един руски класик, именно за това гребло, помня я от ей толкова голям. За сина, дето се правел, че не знае какво е то, докато не го настъпил и не издрънчало о манерката му и той рекъл: Кой глупак е оставил тука греблото? Сигурно г-н Станоев би се питал същото, ако може да хвърли едно око на дискусията.
Има и друга вероятност - в Куба градинските гребла да са уникално подходящи за стискане в зъби, но това доста ме съмнява.




Редактирано от - цуцурко на 04/2/2006 г/ 18:14:14

04 Февруари 2006 18:17
С каква цел?
... е захапал бронята, искам да кажа.
04 Февруари 2006 18:21
Майчице...
Ама вие много издълбоко се познавате, май
04 Февруари 2006 18:23
А възклицанието беше по повод на мисълта ми, че ако от едно гребло е скочил връз такава газела, на какво ли ще попадне след като оръфа аутомобила...
04 Февруари 2006 18:25
Хм, при седем милиарда съвременници и къде седем милиона съезичници... е голямо съвпадение... Но нищо лошо не искам да кажа.
04 Февруари 2006 18:37
Добре, предай му мойте извинения.
04 Февруари 2006 18:52
Spasovden направи ме усмихнат, черпя с Шекспир „Антоний и Клеопатра“: ЛЕПИД

И какъв е на вид този ваш крокодил?

АНТОНИЙ

На вид е като себе си и е на дължина — от главата до опашката — колкото е дълъг; на ширина е също почти колкото е широк и се движи с помощта на двигателните си органи. Храни се с това, което яде, а като умре, същността му се преселва в друго същество.

ЛЕПИД

А на цвят какъв е?

АНТОНИЙ

И цвета му е неговия си.

ЛЕПИД

Странна гадина!

АНТОНИЙ

Много! И сълзите му са мокри
04 Февруари 2006 19:43
Разказът показва, че Янко Станоев е от ония писатели, които запазват титанична форма въпреки годините.

Що се отнася до форума, гледам позачеква се темата за българските писатели и религията. Струва си да се запитаме. Архиманът е парче консерва, останал си е при Елин Пелин и Йордан Йовков. Да не му се сърдим. Но езикът се променя, животът се променя, може би и хората се променят. Дори и ЕП и ЙЙ да казали тежката си дума (което не бива да преувеличаваме), то все още има какво да се каже. А и да не се лъжем (предвид цитата по-горе) - ЕП и ЙЙ не са Шекспир!
Но като говорим за българската литература и религията, то ЕП е специален случай, нали така?
04 Февруари 2006 20:14
Дами и господа, какво пък толкова намерихте да харесвате в тоя разказ ? Сюжета му си го знае само авторът, повествованието - банално, езикът - всекидневен, общото впечатление - слабо порно със соц. елементи. Отгоре на всичко не се е стърпял да вмъкне и некъв гротескен дисидентски момент с есето, дето имал едно за пред властите, а другото, видите ли, истинскотото, за душата и за пред свободните хора. И това с греблото, сигурно е искал да предизвика асоциация с пират, който се катери на мачта с нож в устата, но вместо това поражда резонния архиманов въпрос - абе тоя виждал ли е въобще гребло някога ? Въобще манджа с грозде, недодялана работа. Ако не беше толко дърт щеше да му препоръчам да чете класиците и може да задобрее, но за набор 44 няма шанс вече.
04 Февруари 2006 20:40
>>><<<
Пак ме предизвиквате....Нямям време да ви напиша роман бе...оставете ме..и, не искам да ставам нобелист....кой го измисли това..
Разказът е приятен...ами четивен си е...четеш за греблото и се сещаш за онази захапка от соца...захапал некой кокал и не пуска...трейнинг! А и кокосовите орехи са добре вметнати...като спомен..спомням си един случай с Цирковия артист Иван Иванов, който на младини чупел орехи с пожарогасителя си (израза е на Грациан), а като остарял и започнал да не вижда пустите му орехчета, минал на кокосови орехи...и Янко така....
04 Февруари 2006 20:43
Felix,

Ходих в един ресторант да обядвам въпреки мрачния дъждовен ден (тук е обед, а при вас вечер).
*
Аз не виждам нищо лошо в здравия консерватизъм, привързаността към традициите, устойчивостта на корените. Но същевременно харесвам доста неща, които биха ужасили крайните консерватори. Съжалявам, че не съм се родил в най-хубавата според мен епоха между 1895 и 1915 г. - la belle epoque, времето на сецесиона и символизма, когато красотата и изяществото са витаели във въздуха и са били част от всекидневния живот. Всичко това беше унищожено от Първата световна война.
04 Февруари 2006 21:12
Мисля, че такъв сорт "поезия" говори по-скоро за състоянието на автора си, отколкото за някакви реални отношения.
*
Много хубаво интервю на Фучеджиева в днешния в. "Стандарт", в което тя между другото споделя:

- Форумите на американските вестници толкова ли са злобни, колкото са нашите?

- Разбира се, че не. Етиката на взаимоотношенията е на светлинно ниво над българската. Ако българите се занимаваха с техните си лични души със същата страст, с която мразят другите, България би била една процъфтяваща държава. Скептицизмът и ненавистта към успеха на ближния са ужасно проклятие към самия себе си. Българите се мразят отчаяно. Не разбирам защо се чувстват толкова слаби.

04 Февруари 2006 23:00
:cБългарски Чекиджия Корумпиран. Не остана нищо свято в Майка България.Содом и Гомор ряпа да ядат.Що ли не ни прибереш Господи.onfused:
05 Февруари 2006 00:56


Чак сега прочетох и разказа.
Горе-долу ми хареса. Много е възможен дори, не е фантазия.
Обиграно написано, но някак .....предсказуемо.
Това с градинското гребло между зъбите е според автора - сигурно оригинална находка, целяща да покаже нетърпението на възторжен и възбуден мъж мъж на път към поредното му завоевание.
И според мен става.


А най ми хареса спомена за папа Ернесто.
Мисля че той, а не мургавата фея, е поводът за написването му.
05 Февруари 2006 01:43
>>><<<
Arhiman, т о з и п ъ т с ъ м и з ц я л о с ъ г л а с е н с п о с л е д н и я т и п о с т и н г . Т а к а е и н е з н а м к о г а н е е б и л о т а к а . О б а ч е , б е з д а м и с е с ъ р д и ш , и т и д о п р и н а с я ш з а п о д о б н а е , ....а т м о с ф е р а ...
05 Февруари 2006 09:11
Първо искам да ви кажа, че ужасно мразя да пиша отрицателна критика. Винаги се чувствувам някак си като гадняр развалящ рахатлъка на автори, чиито истинско желание е било, в края на краищата, предоставяне на някакво там задоволство за читателя и които в никакъв случай не са искали да звучат пошло, безвкусно или пък вяло. В края на краищата, всеки има свой си вкус и това че на мен нещо не ми харесва, съвсем не е предпоставка някой друг да не обожава същия този текст.
Второ. Още повече мразя пък да съм изкуствен и да пиша нещо което не мисля. Просто няма да съм аз, дето има една дума.
Като претегля първо и второ, то в повечето случаи второ надделява и аз току списвам някаква отрицателна критика, като тази която ще последва след малко. (който не обича такива, направо да не чете по-нататък. Тъй де, да не кажете после, че не съм ви предупредил.)
Десет неща с които настоящия разказ ме подразни
1. Още самото заглавие Смъртта е сладка песен веднага ми подсказа, че тук като се почнат едни философии, едни ми ти работи...изобщо...мани, мани...ами, каква сладка песен е смъртта, бе човек? Аз, разбирам, човек да тръгне да се прави на интересен с нещо, ама пък чак "Смъртта е сладка песен"? Ако ме питате, мен, ей даже в днешния вестник на първа страница едно репортажче има далече по-грабващо заглавие - Лебед донесе птичи грип у нас.
Пак ви казвам: "Въпрос на вкус е. Ама аз като видя нещо от тоя сорт: "Смъртта е сладка песен" и веднага ми става ясно че ще са едни метафори, едни такива вагнериади, че чак си виках на акъла: Дано ме опровергае, Янко. Да, де, ама не можа.
2. Когато чета за някой си 33 годишен мъж, че се тръшка и прави сцени за да отиде на младежки фестивал и ми замирисва на: "А бе, дайте и аз да св вредим, да го еба, всред младежите." Хей, не че на 33 години си стар, ама ако си спомняте един наш добър познайник на тия години го разпнаха и от тогава вече светът не е същия. Някак си на тази възраст, хич и не върви да ходиш и да се правиш на млад творец, то не че по ония години не сме гледали и разни още по-драстични "комсомолски" изцепки, ама все пак...представям си как разни студентчета и средношколци са били орязани от "отбора за фестивала" и на тяхно място са заминали куп такива янковци и няма да се учудя ако в нашата делегация не е имало и "още по-зряли от него" младежи. Такива бяха времената, ще кажете...не отричам, разбира се, но не го приемам за нещо достойно, особенно когато за това се говори като за (цитирам автора): .
След унизителна за достойнството ми разправия, през лятото на 1977-а посетих младежкия фестивал в Хавана.

3. Когато чета пък за това че имал в чантата си бутилка водка ( отивайки в страната на божествения ром!!!) и едно "подмазваческо" и едно "истниско" есе, някак си това ме кара да си викам...хмммм...а бе, чоджум, каквото и да ми разправяш, ами това си е чисто двуличие. Ами ако ще пишем за да се харесаме (било то поради цензура, политически причини или каквото и да е било друго) това вече е предпоставка за идни "компромиси" със себе си. Когато човек пише, то той трябва да пише ИСТИНСКИ. Пак казвам: Ти си имаш свой морал, аз си имам - мой. Просто моя не се припокрива с твоя. Аз, лично бих написал само едно и ако не им харесва, ами да се ебат в гъза, в края на краищата...за една ми ти Куба да се правим на Янус... ами, просто не върви.
4. Като видя разни сексуални Матросовци и направо ми се повдига. Не ми го побира акъла това:нормален човек да тръгне да се катери по изключително опасни палми и то с гребло в уста, само за едното ми ти ебане! (то, не че не съм виждал и по-откачени от Янко, които са правили и по-големи циркъджилъци, само и само за да го топнат в минджиджката на някоя разлигавена Мима, ама...).
На мен, да речем, ако някоя евентуална кандидат-партньорка тръгне да ми приви такъв род "оферти" и ме замери с подобно предложение, ами направо бих се обидил и бих и препоръчал различен от мен партньор. Ами тъй де, за каква колаборация можем да говорим, при наличието на такива идиотски прищевки? Аз разбирам, да умира от глад и да няма нищо едливо освен тоя ми ти орех наоколо. Разбирам детенцето и да е на тая палма, увиснало и рискуващо да падне и разцепи черепчето си. Виж тогава - твърде вероятно е да тръгна да извършвам някакви геройства, ама само за прищявката на някаква си пикла, която ще ме гледа отдолу и ще си вика на акъла оглеждайки тълпата наоколо: Ей, гледате ли, бе капути, какво прави човека за мен? Не рунтавелка, ами и дупенце ще му бутна." - ще ме извинявате, ама...аз не съм ви Янко. Такива садистични девойки, даже ви препоръчвам, да ги държите далеч от мен. Ей ви го Янко, значи, водете му ги, той човека е с опит.
5.Описания като следното ме навеждат на мисълта, че авторът не е надскочил нивото "Писане на средношколски помагала за абстрактен онанизъм". Всичко в следния пасаж просто крещи: "Арлекин":
(цитат от текста)

Тя се държеше подобно на милосърдна сестра, а аз на страдащ грешник - повдигнах я леко, русалката обви копринените си бедра около блудното ми тяло и се оставихме на ритмичните полюшвания на океана.

Напра'о: Ах, недей!
6. Описания пък като следното пък направо ме вбесяват поради дискриминативните нюанси на автора отправени към нас - хората с наднормено тегло:

В края на плажа бе нагазил до колене нейният импресарио, обезпокоен някоя свирепа акула да не отнесе богатството му. А аз в този миг не се тревожех за нищо. Мислех си, че дори и да се появи някое чудовище, то ще се насочи именно към него, защото бе дебел, розовичък и апетитен на вид.

Нек'си: Че'й с'а, брато, 'що па чудовищата да ядат загрижени импресарии, па макар и дебели, розовички и апетитни на вид, а па да оставят някакво си разгонено писателче от село Долна Секирна, Пернишко да си шиба? 'Ми' к'во ти е направил човеко в края на краищата , та ще го предлагаш така, с лека ръка на разни чудовища и акули? К'во, бе?А?
7. Ето това вече пък преля чашата, да ви кажа правичката и именно заради това седнах тук да загубя близо час в писането на настоящята критика. Принципно, все се намира някоя капка дето прелива чашата и при мен беше това:

След краткия ни морски роман счетох за нужно да се отблагодаря на дамата с нещо изискано и трайно, което да й остане спомен за цял живот. И я заведох до хасиендата на Хемингуей, разположена сред буйна зеленина над океана.

Те тук вече се нервирах и си викам: Че'й с'а, бе, селчо. Кой нормален човек ще тръгне да се отблагодарява за ебане? А бе, аз ли нещо не съм у ред? Как може да си бил с някого. Взаимност, там. Искри, телесни течности, погледи, магии и разни такива тайнства...и изведнъж:Да се отблагодаря и то на ДАМАТА. А бе, Янко, как може да опорочаваш всичко с тая дума ОТБЛАГОДАРЯ пък и да добавиш това ДАМАТА? Не знам, направо...а пък и то това твойто ОТБЛАГОДАРЯВАНЕ съвсем в стил красноярский камсамолец: Дай да заведа гаджето на Братската Могила или Гроба на Незнайния войн. От една страна - пари не ще, а пък от друга - мо'е се разнежи, 'начи и да ме счете за интелектуалец и да ме запомни за цял живот...или нещо такова предполагам.
8. В следния откъс пък наблюдаваме караибския вариянт на арията на Тотка от "Де оня глас...":
Но сега тук кипеше младият живот. Подадох далекогледа на обладаното от благоговение момиче и му казах да се взира дотогава в хоризонта, докато не зърне алените платна на някоя испанска фрегата, идваща отдалече да ни открие и направи щастливи. Тя се приведе над широкия прозорец, опъна късичката си поличка и аз я прихванах нежно отзад.
Поклащах я в лунния ритъм на просторната вода и от време на време я питах съзира ли нещо да се задава към нас. Не, не, още не! - шепнеше разнежената девойка, докато накрая не извика като моряк от коша на върха на мачтата: видях, видях!

Отклонение за похвала:
Да си призная честно, следващото изречение ( Така между другото е открит и град Монтевидео) ме изкефи!
9. Вижте следния пасаж:
Когато написах последното изречение, реших, че тъкмо сега е моментът да отпия от онзи вълшебен кокосов орех, който пазех като скъпа светиня.

Значи, баламосва ни, цял разказ Янко, че брал ореха за мургавелката, а той, гледай го, мушмурока му с мушмурок си го бил донесъл в България! Па на всичко отгоре и се хвали с това.
10. Ами, прочитайки следната строфа:

Той си бе все същият и дори пазеше посвещението, надраскано с мидена черупка върху изсъхналата му кожа от прелестната ръка на девойката. То се състоеше само от една дума: ИДИОТ! Повярвайте ми, по-мило обръщение не съм получавал през целия си живот. А аз съм живял дълго и съм видял много.

Не ви ли се струва, че тоя човек си е някакъв особен род мазохист? Добре бе, Янко, щом е така копеле освен тия 10 точки, ето ти и още няколко обръщения за десерт, току виж ти станало още по-мило: КАПУТ! СЕЛЧО! ЧИКИДЖИЬО!
(ташак, бе, копеле...ти па да не го вземеш на сериозно...ама това само за обърщенията, а иначе...ами не ми хареса разказа. Честно. )
05 Февруари 2006 13:19
Аз съм на мнение, че докато съществува и една единствена жена на света, която да се съгласи да бутне на този горния автор (на раказа), Господ трябва да има със сигурност .
05 Февруари 2006 17:09
Е, щом авторът е от с. Долна Секирна, Пернишко, това обяснява всичцко. Шопи, граовци - все са печенези. Четете по-пространно сборниците с шопски фолклор, който е невероятно "мръсен" - дори не изискано-еротичен, а направо диво-вулгарен в епидермисния, животинския смисъл на думата. Разказописецът, бивш комсомолец, следва и донякъде опорочава същата традиция.
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД