След унизителна за достойнството ми разправия, през лятото на 1977-а посетих младежкия фестивал в Хавана. В пътната си чанта носех бутилка водка и две есета за силата на творчеството. В едното, отредено за родната ни цензура, твърдях, че литературата едва ли не ще спаси човечеството. В другото, което смятах да чета, направо заявявах, че писането не може да направи никого нито по-добър, нито по-умен.
Не бях убеден, че в света може да се намери и един човек, който би изслушал с интерес моите мъдрости. Но не излязох съвсем прав - когато след дълго и изтощително лутане под палещото слънце открих най-сетне залата, в нея бе заел място само един млад индиец с чалма и броеница.
Направо му предложих да не си губиме времето с глупости, ами да приседнем край брега на океана и да пресушим бутилката. Сплел молитвено ръце, индиецът най-любезно отказа с думите, че неговата религия не му позволява да вкусва друго освен чай. Ай стига, бе! Аз да не съм някоя дърта англичанка! - отвърнах му на свой ред и сам намерих пътя до един от многото клубове, изоставени по цялото крайбрежие от американците.
Озовах се някак неусетно сред шумна група унгарци. А тези хора, макар и католици, умеят да се веселят. Бързо намерихме общ език, наквасвахме се чудесно, вдигахме братски наздравици, топвахме се за освежаване в бистрата вода и подхващахме наново пиршеството. Смътно си спомням, че играх дори и чардаш.
Сред младежите имаше и една рядко красива девойка, вече известна певица. Тъкмо по моя вкус - висока и стройна, с дълга черна коса и гладка мургава кожа. Приличаше на модерна дивачка. Като джентълмен по рождение се поинтересувах какво мога да направя за нея. Откъсни ми ей онзи орех! - обля ме тя с изкусителния си поглед и посочи най-високия плод в близката палма.
Бях атлетичен, но и схватлив момък. Опрях една градинска пейка върху стеблото, стиснах между зъбите си градинско гребло като пират, който се хвърля на абордаж, и с маймунска ловкост запълзях по грапавия ствол. Когато стигнах догоре, бях така каталясал, че след като обрулих с греблото проклетия орех, рухнах в пясъка заедно с него.
Цялото ми тяло бе издрано и окървавено, сякаш се връщах от кръстния път на любовта. Девойката изпадна във възторг и умиление и ме въведе в океана да измие раните ми. Двамата бяхме като в библейска сцена. Тя се държеше подобно на милосърдна сестра, а аз на страдащ грешник - повдигнах я леко, русалката обви копринените си бедра около блудното ми тяло и се оставихме на ритмичните полюшвания на океана.
В края на плажа бе нагазил до колене нейният импресарио, обезпокоен някоя свирепа акула да не отнесе богатството му. А аз в този миг не се тревожех за нищо. Мислех си, че дори и да се появи някое чудовище, то ще се насочи именно към него, защото бе дебел, розовичък и апетитен на вид.
След краткия ни морски роман счетох за нужно да се отблагодаря на дамата с нещо изискано и трайно, което да й остане спомен за цял живот. И я заведох до хасиендата на Хемингуей, разположена сред буйна зеленина над океана.
Минахме край яхтата "Пилар" до входа, върху чиято палуба папа Ърнест обичал да прави любов със съпругата си Мери, разгледахме и дузината грамадни обувки, наредени край ниския прозорец. Те всички до една бяха с пробити подметки - още едно доказателство, че стопанинът им имал навика да се привързва трайно към вещите си.
После въведох любознателната девойка във високата кула, която Мери издигнала за застаряващия си съпруг, за да се избави от депресията и да продължи да пише. Изкачихме виещата се стълбичка и попаднахме в овална празна стая, в която имаше само груб дървен стол и малка масичка с далекоглед върху нея.
Горката Мери се надявала, че като наблюдава отблизо любимия си океан, папа Ърнест ще се върне към мъжките си и вдъхновени години и ще напише отново "Старецът и морето". А ето как постъпил той - поседял малко в романтичната стая, след това взел първия самолет за родния си дом в Уайоминг и там си пръснал черепа със стария семеен ремингтон; със същата пушка, с която се гръмнал някога и баща му.
Но сега тук кипеше младият живот. Подадох далекогледа на обладаното от благоговение момиче и му казах да се взира дотогава в хоризонта, докато не зърне алените платна на някоя испанска фрегата, идваща отдалече да ни открие и направи щастливи. Тя се приведе над широкия прозорец, опъна късичката си поличка и аз я прихванах нежно отзад.
Поклащах я в лунния ритъм на просторната вода и от време на време я питах съзира ли нещо да се задава към нас. Не, не, още не! - шепнеше разнежената девойка, докато накрая не извика като моряк от коша на върха на мачтата: видях, видях!
Така между другото е открит и град Монтевидео.
След това слязохме внимателно по стълбичката, напуснахме имението, хванати за ръка и скоро всеки пое по собствения си път, отреден му от съдбата. Повече не се видяхме. Къде ли е моето дивно момиче? - питам се сега. - И дали вече не бави някое внуче? Господи, как бързо изтича времето, като топъл и сребрист морски пясък между пръстите на влюбена двойка!
Когато написах последното изречение, реших, че тъкмо сега е моментът да отпия от онзи вълшебен кокосов орех, който пазех като скъпа светиня. Да полея красивия спомен. Той си бе все същият и дори пазеше посвещението, надраскано с мидена черупка върху изсъхналата му кожа от прелестната ръка на девойката. То се състоеше само от една дума: ИДИОТ! Повярвайте ми, по-мило обръщение не съм получавал през целия си живот. А аз съм живял дълго и съм видял много.
Бях изненадан да установя, че сокът от ореха бе все така свеж и ароматен, незасегнат от годините. Докато отпивах с умиление от него, си припомних за всичко случило ми се през онези приказни дни, също и за Хемингуей. Помислих си, че когато спреш да виждаш алените платна на хоризонта, ти вече си свършил и смъртта за теб е вече една сладка песен.
И леко изтръпнах, защото наближавах възрастта, в която скъпият на сърцето ми папа Ърнест е натиснал спусъка.
Янко Станоев - визитка
Писателят Янко Станоев е роден през 1944 г. в с. Долна Секирна, Пернишко. Издал е близо 20 книги, сред които "Неандерталецо мой", "Домашни истории", "Децата на Афродита", "Двойникът". Носител на многобройни награди, между тях: "Златният ланец" - за разказ, на в. "Труд", годишната награда на СБП - за белетристика. В момента Станоев пише документален роман - "Синът на свещеника". По думите му "всяка прилика с действителни лица и събития няма да е никак случайна. Реалният герой съм аз и времето, в което живея."