Тя беше дошла, за да гледа.

И гледаше внимателно. Рулетките, масите, на които играеха карти, ротативките. Беше дошла с приятелката си от детинство и мъжа й, който се увличаше от хазарта и бе започнал да залага, без да чува и да вижда вече нищо около себе си. Яна бе изумена от вглъбяването му, докато поставяше жетоните и следеше въртящото се топче. До мъжа на Еми седеше известен телевизионен водещ, когото тя добре познаваше. Той дори не реагира на поздрава й. Сякаш Яна не съществуваше. И Еми тъй бе невидима за съпруга си.

- Не се шокирай, явно ти е за първи път - каза Еми. - Какво да поръчам?

Яна потръпна:

- Винаги съм се учудвала, защо се омъжи за Явор? Той може да ти е баща!

- Мизерията ми дотегна.

- Значи си се предала.

- И ти ще се предадеш!

Донесоха им чашите уиски, ядки и лед, скъпи цигари...

- Явор често печели.

- Навярно и често губи.

- С мен никога! - засмя се Еми. Яна проследи погледа й, с който алчно следеше жетоните пред Явор. И тогава видя онзи.

Той играеше на две маси с рулетки. Губеше на едната, залагаше на другата. Вадеше стотачките от джоба си като носни кърпи и срещу тях получаваше жетони. Лицето му изглеждаше непроницаемо, макар че за по-малко от десет минути той загуби над хиляда лева. За тия пари майката на Яна месеци наред си вадеше очите зад компютъра. Тръгна към него. Застана зад гърба му, така че да вижда всичко. И играта се обърна. Той започна да печели. Неочаквано забеляза присъствието й.

- Стой тук! Носиш ми късмет...

- С приятели съм. Ще вечеряме и ще си тръгваме.

Погледна я. Нежните раковини на ушите й с евтините пластмасови обеци, ризката, поличката, голите крачета. Пепеляшка...

И тя го погледна. Рус, със светли очи, с ясно изрязани плътни устни, здрав врат и стегнато тяло на спортист, с нещо детско в изражението, умоляващо и жестоко същевременно. Опита се да си тръгне, но той улови ръката й.

- Моля те! - каза. - Аз рядко казвам тази дума.

- С какво се занимаваш? - попита тя.

- С това-онова...

- Изчерпателен си - засмя се и си тръгна, без да му каже довиждане.

Той не я последва, продължи да играе и отново започна да губи.

Откри ги и тримата - Яна, Еми и мъжа й по-късно на масата, докато вечеряха. Седна до тях, без да поиска разрешение. Явор го гледаше неодобрително. Чувстваше се навярно прекалено стар.

- Господине - каза хладно, - има свободни маси.

- Може би дамите не мислят така.

- Едната от тях е жена ми - още по-хладно се обади Явор.

Яна се засмя.

- Аз имам право на избор... Не съм жена му.

Изправи се.

- Внимавай, малката. Тия живеят кратко - просъска Явор в гърба й.

Вървяха през бляскавата зала, Яна напред, а непознатият зад гърба й.

- Как ти е името?

- Яна - отвърна тя. - А твоето? - не вярваше, че ще й каже истинското си име, но нещо в него я привличаше все по-силно. Беше почти на нейните години, а разполагаше с толкова много пари, които губеше лесно, защото ги печелеше лесно. Как? Откъде? Наркотици, търговия с момичета...?

- И все пак какво работиш? - спря пред джипа, на който той отвори вратата, за да влезе първа, но тя не пристъпи.

- Сега сме в развлекателния бизнес...

- В някое шоу? - подигра го Яна.

- Нещо такова. А и какво значение има? Аз те харесвам. На тия нежни ушета им подхождат диаманти, на съвършените ти крака...

Яна го изпревари със смях:

- Обувките на Пепеляшка.

Все още не пристъпваше към отворената врата на джипа.

Той я доближи, почти обхвана раменете й и тя уплашено се отдръпна, но той бе по-бърз и гъвкав, грабна я, за да я напъха в колата. Тя се сви и се оттласна от него, скочи, но токчето й попадна между паветата и се счупи, Яна залитна, размаха ръце и загубила равновесие, падна лошо. Младежът извика и я вдигна много внимателно от тротоара - навярно изплашен и той.

- Какво леко момиче! - и преди да изрече "като перце", тя вече го бе зашлевила с все сила.

- Не ме наричай така! - и заплака от болка и обида.

- Добре де, наистина си като перце. Ще те отведа при моя лекар.

- Благодаря ти! - каза му простичко. Глезенът ужасно я болеше.

Той я настани в колата и запали мотора.

Яна не видя улиците, по които минаха. Глезенът й се подуваше. Спряха пред някаква сграда, той я понесе на ръце по стълбите, прескачайки стъпалата по две.

- Ти ли си? - изненада се възрастният лекар, някак силно смутен от присъствието му. - Мислех, че вече... си се отказал... - преглътна и погледна момичето в ръцете му.

- Тя просто... падна.

Лекарят се засуети около нея, излизаше и влизаше, дълго търси бинт, прекалено дълго бинтова глезена й и все се ослушваше. Стори й се, че от другата стая проведе някакъв разговор по телефона.

Сетне изведнъж се разбърза да ги отпрати. Бяха я оставили сама, докато те спореха. Тя с подскоци стигна до затворената врата, за да чува по-добре. Лекарят каза: - Никой не е останал ненаказан. Младежът отговори: - Искам си свободата. - А живота? - отвърна му лекарят. - Нима животът ти е омръзнал? - Точно обратното, все повече ми харесва...

После двамата влязоха при нея.

- Ще те отведа у вас. Всеки ден ще идвам да те виждам.

Младежът я смъкна много внимателно по стълбите. Бяха на крачка от джипа, когато проехтя изстрелът. Съвсем отблизо. Бе се подпряла на мъжкото рамо, когато усети, че то е несигурно, че странно омеква и вече не е опора. Беше прекалено тежко и я повлече към земята. Падна върху него, опита да се изправи, но усети по гърдите си лепкава топла мокрота. Закрещя:

- Помощ!

Никой не се отзова. Дори светещите прозорци на сградата угаснаха. Скочи, но болката в глезена я прилепи към земята. Докосна с ръка гърдите му и топлата им лепкава мокрота. Той бе прострелян. Трябваше да му окаже помощ... Но беше ужасно тежък и тялото не помръдваше. Като че ли бе пуснало вече корени в земята. Започна да натиска поред звънците, никакъв отговор, като че ли всички бяха мъртви. Приклекна до младежа, измъкна мобилния му телефон и повика полицията.

И докато чакаше полицаите, Яна взе в скута си отпуснатата му безжизнена глава, загали косите му и зашепна:

- Леко момиче... като перце, каза ти. Сега сме в развлекателния бизнес, каза ти. Дори не ти научих името... мое тежко момче!