Възможно ли е да се направи гражданско общество от селяни? Въпросът е болезнен не само заради предстоящото приобщаване на България към ЕС. В него пулсират някои дефекти на българския обществен живот от повече от век насам.

Преобладаващото население у нас е било и продължава да бъде селско, независимо от местожителството. То е селско като произход и манталитет с хубавите и лоши неща, които това води след себе си.

Селското и градското са два дълбоко различни начина на мислене, а тяхното преплитане е причина за трудното конструиране на гражданско общество.

Нека веднага отбележим, че градската култура няма дълбоки корени в България поради известни исторически причини. Бленуваното гражданско общество, за което така често и вдъхновено се говори, е продукт на спекулативния търговски дух, роден в античния полис и средновековния град. Селото е било тяхната продоволствена периферия. Затова повечето градове възникват на оживени търговски пътища, край реки и морета. По своята социална структура българското феодално общество е принципно различно от западното, поради което и идеята за града е била различна. През XIV век, когато повечето европейски столици вече са били известни градове, българската столица е на трудно достъпно място в полите на Стара планина, далече от международни търговски пътища и живее затворена в своята отбранителна самодостатъчност. По онова време българските градове са предимно военни крепости с известни административни функции, а търговията и индустрията са нещо второстепенно.

Българският възрожденски град обикновено възниква там, където няма достатъчно обработваема земя, т.е. ражда се от невъзможността да бъде село. Типичен пример е Копривщица. Градчето се е замогнало по време на Кримската война главно с производство на вълнени терлици и чорапи. Мъжете прекарвали по 7-8 месеца годишно на гурбет в Цариград, Смирна, Солун, Александрия, Кайро и други далечни градове, където живеели с копнеж по родното място и откъдето освен армагани донасяли и някои градски табиети. През 60-те години копривщенци си уредили дори частна поща, а жените им носели виенски малакови, букурещки капели и лионски копринени ризи, но се срамували да обуват долни гащи, както пише в спомените си Михаил Маджаров.

Закъснялото развитие на града със специфичния градски тип мислене не е могло да остане без исторически последствия. След Освобождението незрялата градска култура е била залята от селото и селското. Младата държава е имала остра нужда от значителна на брой градска администрация, която е била рекрутирана от средата на лумпенизирани земеделци и занаятчии. През следващите десетилетия този факт е имал зле прикрити проявления в политическия живот и по-откровени в литературата.

Нека очертаем някои



мирогледни различия между селското и градското



Селянинът е свързан с природата и земята. Гражданинът е свързан с други граждани. Градската природа - това са отношенията между хората и тези отношения са проектирани в градската среда - улици, сгради, пазари, кафенета, паркове, театри и т.н.

Социалният свят на селянина се крепи на доверието в рода и родовите връзки.

Градският живот се крепи на доверие в институциите, които регулират отношенията между гражданите. Пренесено в града, селското недоверие към институциите води до тяхната ниска ефективност, особено ако в самите институции също властват нагоните на селското. От своя страна ниската ефективност на институциите води до поява на олигархични структури, които функционират като паралелна власт. Би могло да се разсъждава дали мафията не е в същината си селско (патриархално) явление. Не случайно мафиотските структури се наричат фамилии, а най-известните образци са свързани с традиционни общества като Сицилия.

Селянинът се чувства длъжен да участва в живота на своите близки, да страда заедно с тях, да се притеснява, да ги съветва и да взема решения, когато му позволят. Градът е утвърдил като ценност личното пространство, личния живот и чувството за дистанция. Разликата в нивата на формалност при общуването е нещо специфично градско. У нас липсата на такова разграничение е родила от една страна недружелюбното келнеро-таксиджийско високомерие и от друга - прословутото българско гостоприемство, което често прелива в лепкава фамилиарност.

Селският светоглед е различен от градския, защото



на село животът тече по друг начин



Селското време е по-скоро циклично и сезонно, за разлика от градското, което е по-скоро линейно и исторично. Селското чувство за пространство също е различно. Градското пространство е едновременно тясно и достъпно. На село е просторно и парцелирано - дворове, ниви, градини.

Чрезмерната национална гордост, както и острото чувство за малоценност са селски дефекти в българската менталност. Градската култура се стреми да снижава тази емоционална амплитуда. Градът е чужд на самоцелната изключителност.

Влечението към героичното и подвига, нещо особено характерно за българската историография от близкото минало, е ценност със селски корени, родена от фолклорния епос (Крали Марко, хайдутите и пр.). Пренесена в града, тя лесно се изражда в бабаитлък. От нея в края на XIX в. са произлезли политическият радикализъм и сопаджийството, а в наше време - мутрите.



Мутризацията е дефект на градската култура



През април в. "Сега" даде трибуна на един академичен спор, в който между другото прозираше и контрастът между селското и градското. Отнасяше се до това дали рождената дата на българската държава не трябва да се измести с пет века назад? Без да взимаме страна по същината на спора, се питаме дали има връзка между лекотата, с която едно общество пренаписва своята история, и трудностите при поправянето на конституцията и законите. Изглежда има.

Модерната наука не се занимава с екстремумите, те изглеждат достатъчно ясни и проучени, а се занимава повече с делника, със структурите на всекидневието, ако цитираме популярното заглавие на Фернан Бродел. Изследването на тези неща вероятно би обяснило някои натрапчиви детайли от съвремието. Например, защо в пешеходните подлези паркират коли, защо има коли в парковете и защо, когато някой шофьор отстъпи предимство на пешеходец, той обикновено се оказва чужденец? Отговорите не се крият в древността на българската държава, а в жилавостта на българското село. Правото на силата е по-скоро селска (патриархална) ценност, докато правото на правия е по-скоро градска или гражданска. Автомобилът е по-силен от пешеходеца, следователно по селските норми е по-добре да му се отстъпва.



Сблъсъкът между града и селото



е темелна тема в българската литература. При това в йерархията на емоционалните стойности (противно на цивилизационната логика) градът стои по-ниско от селото. Пасторалният образ на селото с неговата мила патриархалност, добродетелност и простонравие е бил по-често идеализиран. Градът е възприеман по-често като образ на заплашително настъпващия капитализъм, носител на абстрактно зло, извор на поквара, враждебно и чуждо пространство и по-рядко е схващан като източник на обществени добродетели - модернизация, образование, хигиена, здравеопазване, светски обноски, отвореност.

Българският селянин винаги е живял в състояние на пасивна съпротива срещу властта (т.е. града). Христоматиен образ на този конфликт е сблъсъкът между бирника (градски селянин) и Андрешко (селски селянин) от разказа на Елин Пелин. Днес рецидивите на онази щедро аплодирана в часовете по литература лукава селска дързост може да се наблюдават в градските трамваи. Чрез дупчените билети, които хората си разменят, селската хитрост се явява маскирана като гражданска солидарност.

Като по-висока степен на обществена организация градът по условие включва в периметъра на своите отговорности и селото. У нас това не винаги се е получавало. Плиткият политически хоризонт на българската буржоазия на прага на XX век е причина за раждането на БЗНС и възхода на селския вожд Стамболийски. Неговото управление в миналото беше силно идеализирано, но фолклорната градска памет пази и спомена за химна на оранжевата гвардия: "Грабете, братя, буци да бийме гражданята." Идеята за политическо еманципиране на селото от града е абсурд, но у нас този абсурд е родил една влиятелна политическа партия.

Нека се опитаме да видим как селската менталност се проявява в политиката.

По своята природа политиката е градско занимание. Родена в полиса, тя представлява наместване на разнопосочни интереси в тясно пространство.

Поради селския си произход и манталитет повечето български политици са гурбетчии по нрав. Те влизат в политиката не за да защитават баланса между общия и частния интерес, а за да получат права на екстериториалност. Гурбетчията не създава среда, не създава граждански институции и отношения. Той следва релефа на конюнктурата и трупа блага, които да отнесе в своята екстериториална Копривщица.

Селското усещане за градското пространство е свързано със селско чувство за време. За българския истаблишмънт политическото време е по-скоро циклично, а не исторично. То се мери с 4-годишни мандати, а не със стратегически мащаби от 10, 20 или 50 години.

Сбърканите граждански отношение най-добре личат в градоустройството. Ако съди по новото строителство в някои градове, човек би помислил, че българското общество е съставено от професионални тарикати и овчедушна електорална маса. Повечето нови хотели в курортите "Слънчев бряг" и "Златни пясъци" стоят като хора, които не умеят и не желаят да общуват. Същият процес е силно напреднал и в софийските квартали. Общинските власти хищно отчуждават парчета от градската среда в частен интерес. Парцелирано като селски бостан, градското пространство престава да бъде достъпно, т.е. градско. На село на есен бостанът се разтурва, но в града пораженията са необратими. Отделни архитектурни решения са точно толкова грозни, колкото е грозен и произходът на инвестираните капитали. Някои нови жилищни сгради стоят като паметници на селската хитрост. Архитектурата не лъже.

От една страна е невъзможно простотията и лошият вкус да се криминализират като престъпления, но в същото време гражданското общество живее в определени етически и естетически норми. Балансът е въпрос на вътрешно убеждение и сходни критерии у самите граждани, както и на гражданска нетърпимост към грозното в неговите естетически и етически проявления.

Заради селския си манталитет в миналото българската буржоазия често е била по гурбетчийски безотговорна и нехайна в очертаването и защитаването на национални приоритети. Днешната политическа класа е също така лекомислена към националното пространство, разбирано в най-широкия смисъл - пазари, строителни терени, ресурси, възможности. Това пролича в приватизацията, а вероятно ще има проявления и в неясните все още договорености с ЕС. Симптоматичен е и фактът, че официалната пропаганда лансира образа на ЕС като разширена територия за гурбет, нещо като връщане в изгубения рай на османския имперски пазар.

Така при една доминирана от селски манталитет политическа класа имагинерните граждани чрез изборите всъщност делегират права на някакви гурбетчии, които да ги ограбват по законен начин.

След казаното дотук да се върнем към началния въпрос. Възможно ли е селяни да направят гражданско общество? Вероятно е възможно (някога). Целта на този текст не е да отговори, а да постави въпроса в неговата монументална сериозност. Целият проблем опира до това как едновременно да познаваме селското в себе си, да го обичаме и да бъдем готови да го променим.