- Ванухи!

Никакъв отговор.

- Ванухи!!

Никакъв отговор.

- Ванухи!!!

Никакъв отговор. Събота е, а аз трябва да си предам - в смисъл да нахвърля, да напиша и да прочета по съответните радиочестоти - кореспонденцията си. А от хола вече час се носи воят на прахосмукачката, която Ванухи е пуснала след редовната ни разправия кое е по-важно - моите кореспонденции или чистотата в дома ни.

Усещам, че прахосмукачката вие все по-истерично. Не се учудвам, защото точно с такова истерично и презрително лице Ванухи ме бе изгледала, след което бе грабнала уреда и се бе оттеглила към хола. Да чисти! - работа, от която било имало много повече ефект и полза, отколкото от моите тинтири-минтири, според израза на Ванухи. Както и да е, не издържам на воя, запецнал съм още в началото на кореспонденцията си, защото се чудя с какво да започна. Дали с тунела "Теди", дали с казуса "Меги"... Или пък с най-лесното - с Бате Бойко.

Воят оттатък става все по-непоносим. Сигурно вече не е останал и един микроб, казвам си, отварям вратата, минавам през нея, блъсвам я яко, без да използвам дръжката, после правя няколко крачки - всъщност само две - по коридора, отварям вратата на хола, влизам, тряскам я след себе си. И се вцепенявам. Ванухи се е проснала на дивана така, както си е с анцуга, подарен й от футболистите на родния "Арарат" при последното им гостуване тук, и пред включения телевизор спи, а прахосмукачката до нея вие ли, вие. Давам си сметка, че двете ми блъскания на врати са били излишни и напразни, щом нито виещата прахосмукачка, нито телевизорът са й попречили да се унесе.

Излизам, този път тихичко, лекичко отварям и затварям вратите и си се прибирам в спалнята, наричана от мен с уважение (а от Ванухи иронично) "кореспондентски пункт".

След няколко минути, какви ти минути, дори не бях успял да си запаля цигарата, вратата се открехва и на прага застава Ванухи. Горда! С вдигната прахосмукачка в ръка! И казва:

- Всичко изблизах!!! Ти к`во свърши в това време?

Поглеждам я в очите, разтривам своите и... Не, не отивам да й шибна един, не започвам да й обяснявам, че преди малко съм надникнал и съм я видял как кърти на дивана.

Не. Ставам от безплодния си въртящ се стол пред компютъра, отивам до Ванухи и нежно, много нежно я целувам. По челото, разбира се, женени сме от толкоз години... И й казвам едно голямо:

- Благодаря ти, мила!

В погледа на Ванухи се прокрадва нещо като, а бе, тоя да не ме е засякъл как съм спала с прахосмукачката пред телевизора, но това нещо, виждам го много ясно, постепенно избледнява и изчезва. След което Ванухи проронва едно:

- Ти пиши, пиши, мили, не се притеснявай, пък аз отивам да ти направя обяда. Искаш ли един шашлик по кавказки? - и изчезва в посока на кухнята.

А аз се извъртам към монитора, но първо поглеждам снимката на Ванухи, сложена отстрани, целувам я и й прошепвам: "Благодаря, о, музо!" И отпочвам:

"Драги радиослушатели, скъпи сънародници. За вас предава от София в този ранен час, нали бутнахме стрелките с един час напред, за вас предава вашият кореспондент. В предишното предаване вие ме запитахте на какво прилича България, с коя една-единствена дума бих я сравнил. Цяла седмица мислих, драги радиослушатели и скъпи сънародници, мислих и го измислих. България ми прилича на една пусната прахосмукачка, която обаче..."

Оттук нататък кореспонденцията ми вече течеше като по вода.