Тематичните паркове в Америка са такива места, където с пластмаса, ярки бои и игрива фантазия се възпроизвеждат някакви културни реалии за целите на културния отдих. Например в парковете на "Уолт Дисни" можете да се разходите из световната детска литература и холивудското кино, да се въртите на въртележки, да пътувате в страшни влакчета и тъй нататък.

"София Ленд" по някаква причина не се превърна в тематичен парк и си остана с общозабавните атракциони; затова пък ето на, градината на НДК е на път да стане постмодерен колаж от всевъзможни паметници, стилове и послания. Фрагментът от Берлинската стена, изложен там, е, разбира се, поводът да пиша това. Впрочем едва ли има по-подходящ паметник за глобалната епоха от това мрачно съоръжение - първо, лесен символ, еднозначно възприеман по целия свят, после символ дълъг и обемен, който захрани с паметници повечето уважаващи себе си градове на планетата. Изправяйки го в градинката, ние може да не сме много оригинални, но пък се включваме в глобалното мемориално обращение.

Но защо точно в тази градинка? Защо не на някакъв площад, натоварен с политическо значение? Защото



в нея се слага всичко, на което не можем да намерим място



Огледайте се наоколо, ще видите едно удивително съчетание от знаци.

Самото НДК, горд символ на епохата Людмила Живкова (която впрочем, по стар български обичай, въпросният Дворец не се сети да почете сред заслужилите за своето построяване). На фасадата му стои все същото слънце, което тогава дразнеше по-ортодоксалните марксисти за това, че имало мистичен смисъл - нормалната комунистическа традиция изисква, разбира се, петолъчка. Малко по-надолу разпадащият се паметник на Старчев, наречен от народа "Петокрил седмох-...", построен тогава, доколкото съм чувал, с колективни напътствия на най-високо ниво, където един добавя светла дата, друг настоява на светъл бронзов лик и тъй нататък. Под Петокрилия - катакомби, символизиращи смъртта на героите, значи тъмно, страшно. Около него - тараба срещу наркоманите, нарисувана от художествени графити - весело, шарено, жизнерадостно.



Да продължим ли разходката?



Без преход по-надолу се сблъсквате с кичозна църквичка като тези, които мутрите строят по бензиностанциите. Смисълът й е да почете жертвите на същите тези комунисти, героизирани от Петокрилия. До нея - стена на жертвите, която имитира прочутия антипаметник на виетнамската война във Вашингтон на Мая Йинг Лин, с черния камък и имената на него. За миг се запитваме дали пък моделът не е вашингтонският Мол, където са събрани всички мемориали от федерално значение. Гигантските рекламни пана, агресивните телевизионни екрани, фасадите, изобразяващи марки, бързо опровергават тази хипотеза. Самият Дворец на културата междувременно е базар, наоколо - детски площадки, както си му е редът, младежи с бири, скейтбордове, бродяги.

Щях да забравя паметника на глаголицата, изграден от каменни букви, който следва да ни припомня нашата уникалност (неразбираема дори за самите нас); той е точно до универсалния слънчев часовник, реклама на още по-универсалните "Майкрософт".

Няма повече да се дразните и всичко това ще ви стане интересно, когато от естетиката се прехвърлите към антропологията и почнете да разглеждате тези знаци като изследовател в Южния Пасифик, или поне в перспективата на безсмъртната фраза на Добри Джуров, който (питан за своята отговорност за нашето участие в окупирането на Чехословакия), беше казал "Такова беше времето".