„Златният телец" на Илф и Петров започва със сцена, в която Остап Бендер влиза пешком в град Арбатов, оглежда с любопитство случващото се по улиците и накрая заключава с поклащане на глава: „Не, това не е Рио де Жанейро". Ако днес Великият комбинатор се разходи из София, вероятно би възкликнал: „Не, това не е гражданско общество".

В съвременния свят се наблюдава странен парадокс. От една страна, десетилетия наред протича рязко разширяване на сферата на демократично управление и демократични институции както в географски мащаб, така и като дълбочина на въздействие. От друга страна, постепенно намалява степента на гражданско участие в политическия живот както в изборните надпревари, така и в ежедневните политически практики. Говори се за криза на представителността. Все повече анализатори посочват, че политиката изразява не толкова интересите на гражданите, колкото на други задкулисни фактори. В глобалния контекст на отдръпване от политиката се вписва и България. От началото на промените насам ние скоростно преживяхме всичко онова, за което на други народи при други условия им бяха потребни столетия. Изминахме пътя от галопираща демократизация и взривно разрастване на гражданското участие до тежки разочарования и ширеща се апатия.

Могат да се дадат различни обяснения. Най-видимото е свързано с възцарилия се дневен ред на скандалите. Той



подмени същинската

политическа дискусия



Нормализацията, постигната след крайностите на прехода, се засенчи от нова вълна на отрицание, компромати и всевъзможни слухове. Получава се така, че обществото реално не участва в политиката и не знае какво прави тя. Информацията, с която то разполага, се оказва сведена най-вече до развитието на един или друг скандал. И като естествена реакция то се затваря в себе си.

Всеки наблюдател на българския политически живот може да си направи извода, че политиката се провежда в медиите, а отношението граждани - публична власт отива на заден план. Медиите с политически профил по дефиниция са посредници между политиците и обществото. В случая обаче те влизат в ролята на единствена територия на политиката. Обществото научава малко факти от това, което се случва. То научава версии, гледа медийни балони, следи нишки, които не водят никъде. Ето защо на най-голям политически успех се радват личности, които най-умело канализират своите цели през медиите.

Обществото така и не участва в дискусиите и вземането на решения за собственото си минало, настояще, бъдеще.

За миналото. Не се виждат сериозни опити за даване на по-балансирана оценка на преживяното през социализма. Води се битка, в която позициите са взаимоизключващи се и се поднасят наготово. Единият фронт се поддържа от жертвите на режима, рисуващи всичко с възможно най-черните бои от палитрата си и използващи призрака на комунизма, за да политизират всяко събитие и оценяват всеки политик. На другия фронт стоят онези, които постоянно провокират носталгии, припомнят изгубения рай и ужасно много настояват да ги възприемаме като морални съдници на демократичното ни битие. Истерията с досиетата ясно демонстрира подходите на преразпределение на позиции сред елита чрез вадене на компромати и пускане на дезинформации. Не знам как трябва да се окачестви реакцията на два централни всекидневника, които в деня след изявлението на президента по повод на неговата „папка" излязоха със заглавия на първа страница, съответно: „Първанов е бил агент Гоце" и „Първанов не е бил агент Гоце". Сигурен съм само, че това едва ли е допринесло за функционирането на едно активно, информирано обществено мнение.

За настоящето. Въпреки наличието на разнообразни организации за защита интересите на гражданството в една или друга сфера, решенията по текущи проблеми и сведенията за тях остават встрани от волята и потенциала за въздействие на обществото. Когато се хвали или оспорва достигнатото равнище на жизнен стандарт, само Ахмед Доган се сеща за хладилниците. Оказва се също, че корупция имало, но корумпирани няма. Престъпността била голяма, но престъпниците са малко. Част от политическия елит предоставя някакви данни за ситуацията, които друга част от елита яростно не признава. Всички настояват да има контрол, но



никой не показва охота да

го възложи на гражданите



Не ми е известно някой сериозно и добросъвестно да е защитил интереса на обществото при серията покачвания на цени на горива, ток, парно, вода. Обикновено едни излизат по медиите да обяснят, че поскъпването е неизбежно, други излизат да кажат, че изобщо не е така, дружно апелират към хората, че ще ги разберат, и в крайна сметка поскъпването е налице. Характерен епизод в контекста на отношението към настоящето е т.нар. Савойска афера. Вместо да се приложат ясни институционални механизми за изясняване на случая и за проверка на вината, ако има такава, се стигна до обмен на обиди, инсинуации и конспиративни умопостроения. Партийните кориди на медийната арена изместиха политическото конструиране на обществения живот тук и сега.

И за бъдещето. Наследената от предишни времена идеологема за светлото бъдеще се превъплъти в един неясен образ на Европейския съюз. Не се разбра какво точно е ЕС и как той ще ни се случи на нас, българите. Преговорите за присъединяване протекоха успешно в смисъла на краен резултат. Но кой какво точно и в чия полза е договорил, решително излезе извън светлината на прожекторите. Нормално е толкова съществен въпрос като усвояването на европейските фондове да предизвика политически светкавици и противопоставяния. Същото важи и за политическата перспектива на България в органите на управление на ЕС. Вместо това дълго време дневният ред се доминираше от спорове за националната отговорност или безотговорност, за заслугите на едни партии и лидери и за неуспехите на други. 1 януари 2007 се обкичи със свещен ореол. Малцина се замислиха за 2 януари, за 3-и, за 4-и.

От всичко, което знаем дотук, почти няма съмнения, че след точно половин година ще прекрачим заветния европейски праг. Със своите медийни стратегии и борби българският политически елит се стреми да стигне до положението, в което вече ще се легитимира като европейски. Но дали българското общество ще стане европейско гражданско общество?

Гражданите трябва да изискват информацията и яснотата, които са необходими за



пълноценно участие в

политическия живот



Да създадат организации, които най-добре ги представляват и имат най-голям потенциал за натиск върху елита. Да използват максимално конституционните си правомощия за контрол върху органите на публична власт, излъчени от тях. Да протестират, когато правата им се нарушават. Да вземат сами всичко онова, което иначе няма да им се даде. Когато публични инстанции като прокуратура и съд не работят достатъчно открито и ефективно, медийните присъди изместват дейността им. Когато не се съблюдават правила на коректност и институционалност в политиката, резултатът е хаос и гражданска апатия.

Надеждата за истинско гражданско общество вероятно звучи утопично на всички, които са готови да махнат с ръка и да кажат: „Нищо няма да се промени". Но докато гражданите не възстановят своята активност и не потърсят решително правата си, ще продължим да си повтаряме, че всички са маскари, и да въздишаме, че нямаме гражданско общество. И да се въртим в омагьосания кръг от скандали.

Съветът, който би дал Остап Бендер: „Делото за спасяване на давещите се е дело на самите давещи се".

-------

*Борис Попиванов е на 25 г., завършил е политология в СУ "Св. Климент Охридски". Автор на статии в научния и периодичния печат.