Всяка година по това време българските високи сини планини, горите и златните равнини са заливани от пискливите гласове на съвременните будители. Глашатаите на българщината, проповедниците на националното достойнство заемат подходящата поза, глътват коремчетата, покашлят се тежко и започват да каканижат тривиалните си словеса. Интересно, как за толкова години обхванатите от родолюбива страст лица не казаха нещо ново. Бъркайки в протритите си исторически чували, те винаги вадят едно и също - славната 1300-годишна история, Крум Страшни, Симеон Велики, Златния век, напъните да се превземе Константинопол, България на три морета...Разбира се, ваденето на тези вехтозаветни артикули не се прави току-така. Разполагането им на националистическата сергийка има една основна цел - да покаже колко велики са били прадедите ни, и



колко жалко и нищожно е съвременното поколение



А защо е жалко и нищожно? Ами защото повечето днешни българи не желаят да гледат на кръв другите балкански народи, не им се заканват, че ще отмъстят за петвековното робство или предателството през 1913 г., а след третата ракия не пеят македонски песни и не мечтаят за Велика България.

Аз също не мечтая за Велика България. Тази мечта ми се вижда скучна и глупава. Така и не успявам да изпитам интелектуална възхита нито от снопчетата на Кубрат, нито от маниите на Симеон Първи да бъде император на българи и ромеи, нито от чутовните подвизи на хайдутите, за които обирането на някой османски керван е било висша форма на патриотизъм. Ето по това се различаваме с повечето днешни будители, за които най-големият признак на родолюбие е радостта от гореописаните факти. Според тях бедите на съвременна България идвали преди всичко от дълбокото непознаване тъкмо на тези велики исторически събития. И оттук рецептата за съвременния български възход изглежда удивително проста - достатъчно е да се изпълним с гордост от славното си минало и мигом икономическият ни ръст ще се изразява в двуцифрено число.

Въпреки че да говориш пред патриотите-будители за икономика, изобщо не е проява на добър тон. Те предпочитат да разсъждават за къде-къде по-възвишени работи. Например - за ролята на България в човешкия прогрес, за ренесансовата Боянска черква, за космогонията на Петър Берон, за овчарчето Захари Стоянов, издигнало се до парламентарен шеф, за великите ни литературни образци, които не са станали част от световната съкровищница на мисълта единствено заради малко познатия ни език.

За тези и други подобни мисловни върхове родолюбивите интелектуалци говорят с особено упоение. Те дори не говорят, а



бият с тях по главите заспалите си сънародници,



които вместо да четат съчиненията на патриарх Евтимий и поезията на Добри Чинтулов, гледат "Море от любов" или "Биг брадър". Днешните будители, разбира се, знаят кои са главните виновници за това духовно падение. Според тях основната вина носят училището, където нямало вече никакъв ред и страхопочитание, и медиите, които с вулгарния си език развращавали неукрепналото българско съзнание. Вероятно крепителите на българщината със съжаление въздишат по времената, когато учениците ходеха с униформи, момчетата ги гонеха от час, ако не бяха чинно подстригани, а на момичетата им намаляваха поведението заради паднало от джоба на престилката червило. Сигурно будителите съжаляват и за онзи високопарен журналистически стил отпреди 1989 г., където властваха възхвалите и чинопочитанието.

Какво да се прави, колкото и да излизат от кожата си родолюбците, повечето ни сънародници не изпитват трепетен възторг, когато им разказват за белеещите се византийски кости петдесет години след битката при Анхиало. Колкото и да се стараят учителките по литература, колкото и патетично да звучат гласовете им, учениците не се покъртват интелектуално при анализите на "За буквите" или "Опълченците на Шипка". И това е така, защото учениците, а и техните майки и татковци, си имат къде-къде по-важни работи, за които да мислят, отколкото да се прехласват пред стародавното величие. Родителите трябва да изкарват пари, а отрочетата им не искат да слушат за Крали Марко и Петко войвода, защото предпочитат да имат друг тип знания, които да им помогнат да продължат образованието си не в София или Свищов, а във Франция, Германия или Америка.



Това желание може и да не звучи родолюбиво, но пък е умно



Най-малкото, защото е много по-полезно да завършиш престижен университет в някоя от тези държави, отколкото да си окачиш в хола тапията от поредния български лъже-ВУЗ.

Всъщност, ако днешните будители искат да свършат нещо наистина хубаво за страната си, по-добре да престанат с високопарната патриотарска риторика, с лакардийките за хитрите славяни и страховитите прабългари. С подобни приказки не само няма да събудят сънародниците си, а ще ги вкарат в още по-голяма дрямка. Много по-полезно за събуждането ще бъде внушението, че вместо да гради самочувствието си на някакви истински или мними исторически достижения, човек трябва да гради сам съдбата си и да вярва на собствените си сили. Гражданите на онези държави, към които така неистово искаме да се присъединим сега, са правели и правят точно това. Вместо да боготворят историческото си величие, те са работели за бъдещето си. Ние, кой знае защо, все не успяваме да се пренастроим.