Понякога се опиваме от хала си на дървесна гъба, израснала върху пъна на многовековна мура. Непукизъм, мазохизъм и нихилизъм виждам тук, производни на особено презрение към собствените достойнства. Чудо: миналото на страната ни е гъмжило от строители и будители, а днес, ако слушаш политическата публицистика, то само майкопродавци, христопродавци и съвсем обикновени продавци шетат из татковината.

Те не че не шетат - продавците, но на това учи битието. Алъш-веришът не е зло, а двигател на прогреса. Само дето при нас повечето стоки са двусмислени като левантински договор. Продават несръчно и гледат да те излъжат. Кой с каквото разполага - един бюлетини, друг джапанки, трети талантец. (Разликата между талант и талантец е в бързината, с която се емваш да му осребриш чека.Талантецът обикновено е по-чевръст.)

Та подобна интерпретация - за великото някога и жалкото днес, очевидно не е вярна. Тя е следствие от рефлекса човешки да се сакрализира миналото, за да има повече алибита



да се мишкува в настоящето



Уравновесяване, тоест.

Но сега, в Деня на будителите, няма да ви занимавам с българската неприязън към собствения елит. Вече установихме, че тя е част от манталитетното недоверие в себе си.

Струва ми се, че самите будители биха се усещали малко неудобно в тихия и обрасъл с паяжини христоматиен Пантеон, който огласяме за кратко на 1 ноември с патриотична гълчава. Иван Рилски, Григорий Цамблак, отец Паисий, братя Миладинови, Григор Пърличев, Христо Ботев, Васил Левски, Васил Априлов, Добри Чинтулов, Найден Геров, Любен Каравелов - приживе не са били хора за пантеон - нито пък са били единодушни по много въпроси, дори по най-важния - за бъдещото добруване на отечеството. Едва ли биха били и днес доволни, когато ги теглят от гробовете амбициозни мераклии. Всеки от които е с претенция за Изключителен и Единствен Представител на стрижещата добри дивиденти фирма "Патриот".

Когато през 1922 г. тогавашният просветен министър Стоян Омарчевски обявява Деня на народните будители за национален празник, го сторил така: "Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители, в празник на големите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото."

Но какво да се лъжем - живият обществен интерес не се фокусира върху здравия смисъл и дейците. Той се концентрира в други сфери, заредени с динамиката и драматизма на Марио Пузо.

Понеже споменах писател, при това чужд, ми се ще поне днес



да си припомним и някои наши



Те си отидоха сравнително наскоро. И не бяха икони, но оставиха свой единствен и неповторим отпечатък в мъчителните възхождения на българския дух и език.

Спомням си Христо Фотев. Мълчаливецът от Равадиново. Седеше с почти отвъдна унесеност над чашата си, отсъстваше за всякакви възможни интриги тук и сега. Лик, взет назаем от Захари Зограф. Не губеше едно до края - дара да се удивлява на света с цялата му грозотия. Излъчваше: - Господи, колко си хубав!

Ако го каже той, става вярно.

Йордан Радичков обръщаше мефистофелски профил към събеседника си тъкмо когато мислиш, че си го разгатнал. И тогава профилът му изведнъж добиваше измерения на някакъв тотем. Зад който се мержелееше причудлив космос - от клюводръвци и верблюди, тенци и свраки. Правеше от космоса селски двор, в който никога не ти е неуютно.

Живееше на света внимателен и деликатен автор - Иван Давидков. Въпреки тежката си болест до края на живота си той опитомяваше думи в малкото си жилище, и си почиваше, като го редуваше със статив и палитра. Недъгът го победи, но геният на завистта, т. нар. "български гений" - не. Давидков се радваше на всяка чужда сполука като дете на първата си играчка.

Георги Рупчев, прикован върху леглото си от години, не направи от нещастието си прашка, с която да замери Ваятеля на света. Замери само бездарието и скудоумието на унифициращите системи.

Ей ги излизат,

и всички еднакви

еднакви,

еднакви,

еднакви човечета от найлон.

Все са отличници, все космонавти,

всичките свирят на акордеон.

("Фабрика за пластмасови човечета")



Иван Методиев, отишъл да умре край река Места преди две години, умееше да разговаря с министъра и просяка така, както разговаряше с камъка и тревата - зачитайки достойнството на събеседника. Той видя трагизма на българската съдба до такова дълбоко дъно, че изглежда, се уплаши от гледката.

Спомням си и Георги Джагаров - галеника на тоталитарната власт, комуто все пак често беше тясно в рамките й. Мъж и поет, изсечен с яко длето. С каквото Творецът дялка фигурите, пратени тук с мисия, най-често трагична.



Другарят ми завинаги мълчи

на мокрия цимент с ръце прострени.

Той предпочел да падне по очи,

отколкото да падне на коленe.



Куплет отвъд идеологиите, с място в паметта. Там, където само жертвата валидира вярата.

В рамките на гангстерския мартиролог, превзел днес улиците и медиите, тези неща не се вписват.

- Бе има някакъв закон омерта при тези убийства - рече ми един приятел. - Да са разкрили поне един за какво е убит?

Приятелят ми не беше прав. Всички са убити за едно и също. За пари.

Е, понякога има и нещо друго.