Става реч, разбира се, за мюсюлманските забрадки, върху които започва да се съсредоточава все повече обществена страст. Да има ли закон, който да ги забранява, да се остави ли това на отделните учебни заведения, или просто да престанем да се занимаваме с всичко това? С учудване прочетох, че тъкмо либералният министър на просветата иска закон; за етатистката левица и националистическата десница всякакви ограничения на чуждото изглеждат по-логични.

Читателите ми сигурно ще си спомнят, че многократно съм изразявал възмущение от замесването на религията в държавните дела. Струва ми се например скандално религиозен празник на една от общностите у нас като "Гергьовден" да бъде честван като празник на армията с участието на президент и сие. Скандално е дори когато две вероизповедания присъстват в парламента чрез своите патриарх и главен мюфтия. Смешно и тъжно е, когато стъклено-алуминиевите бизнес офиси се кадят за гонене на дяволите и каквото е там. Или когато между красивите гърди на телевизионна водеща загадъчно блещука разпятието на Спасителя. В по-глобален план видяхме всички до какво доведе играта с религията на американските стратези, които подпомагаха ислямисти в борба срещу комунистите.

Въпросът е как да се създаде такава една гражданска култура, при която религиозните убеждения някак естествено да стоят настрани от обществените дела? Е добре, ако по целта сме на едно мнение, аз мисля, че със средствата на забраната ще се постигне по-скоро обратният ефект: колкото повече забраняваш едно нещо, толкова повече го натоварваш със значение, особено пък когато става дума за идентичност. Който е имал деца, ще разбере какво имам предвид: забранявайте на дъщеря си да слага червило и това ще стане за нея форма на бунт срещу вас, на себеизява, колкото и абсурдно да ви се струва. Добрият родител дедраматизира проблема, насочва интереса на детето си в друга посока, вписва червилото в някакви други, по-важни от възпитателна гледна точка неща.



Толкова голяма драма ли са забрадките на мюсюлманските момичета?



Мен да питате - не, защото мотивите, поради които те ги носят, са най-различни: някои вярват, някои се бунтуват, някои така се мислят за по-привлекателни (какво по-еротично от скритото тяло в един свят на всеобщо разголване!). Ако щете, много православни жени в Русия днес също смятат, че е въпрос на приличие да ходят забрадени! Има едно такова становище, според което толерирането на забрадките автоматично води до приемането на целия пакет, включващ убийствата на честта и може би дори полигамията, ако не направо бомбите на тероризма. Хайде да не се подвеждаме от истерията на времето. Спомнете си какво се случи у нас през 80-те години: абсурдното етническо насилие към нашите мюсюлмански съграждани засили тяхната обособеност, дезинтегрира ги, настрои ги срещу останалите. Дали не трябва този път да бъдем по-умерени? Нека решават училищата дали да имат униформи, нека решават семействата, а държавата да се намесва само там, където наистина се нарушават правата на момичетата - например ако родителите му забраняват да учи, работи или да се ожени за човек по свой избор.

България има шанса да бъде населена с турци, които са мюсюлмани точно толкова, колкото ние сме християни. И да не припомням съперничеството между турци и араби, омразата между сунити и шиити. Унифицираното символно насилие ще произведе само едно: унифициран ислямски фронт. Шанс могат да се окажат турците и за Европа, където вече живеят официално 4 (неофициално може би 6) милиона. Нещо трябва да се направи, за да се примири ислямът с модерността, нещо, което в Европа се е случило през XVIII век.



Ислямът не може просто да се заличи,



той трябва да се интегрира, което значи да се създаде европейски ислям, който едновременно да пази достойнството и културната специфика на своите членове и да ги прави пълноценни граждани на съвременния свят. Алтернативата я знаем - внос на фундаментализъм от места като Саудитска Арабия. Умерената му - да кажа ли битова? - турска версия е много подходяща за това. Учението на турския интелектуалец Фетула Гюлен например е един възможен път за подобно развитие: той мисли религията като нещо свързано с частната сфера, обичаите, семейството, приличието, празниците и пр., което не бива да се меси в обществените дела. В някакъв смисъл Гюлен коригира светския фундаментализъм на един Мустафа Кемал, без обаче да се отказва от постиженията на светска Турция, уникални впрочем в мюсюлманския свят. И ако това е нещо далечно, нека поне мислим за български или още по-добре балкански ислям, който не само да отговаря на нагласите на хората, които живеят тук, но и да противостои на различни радикализми, внасяни отвън.