Леви, леви, леви, пльок: това може да е ритъмът на левия марш, ако някой нашенски Маяковски тръгне да опоетизира последните събития в така самоопределилото се политическо пространството. И тъй като всеки знае какво е "леви, леви, леви", нека започнем с "пльок"; още повече че и маршът на ония, които крачат "десни, десни, десни", също завършва така.

Както повечето звуконаподобявания, думата се разбира лесно. По подобен начин с цъкания, хъмкания и хихикания доста по-ясно се изразява истината за действителността в сравнение с икономическите, политическите или историческите понятия. Че не е ли очевидно и без Маяковски какво се има предвид с "леви, леви, леви, пльок"? Маршът свършва я с джапване в локва, я с пукане на балон, я с обръщане на филия с намазаното надолу - все пльоквания, онагледяващи медийните турове, с които се представя



онова, което у нас се нарича левица



Без никаква ирония или неуважение, а само заради точността в разбирането с въпросното звукоподобие може да се озвучи почти всичко, с което завършват левите дефилета из политическата сцена. Вижте джапащата патриотична левица на генерала Петров; вижте пукащите се като балони закани на най-новата фракция в БСП; вижте падналата филия на съуправляващите социалисти, намазана с либерал-монархо-центристки мармалад - всичко накрая пльоква в медийното желе, за да стои като омазано свидетелство за съдбата на маршови политически послания: леви, леви, леви.

Тези нагазвания в локвата, от дясната страна на която джапат не по-малко водевилни герои, само изглеждат по-чести в предизборни периоди. В действителност те са характеристика на политическо поведение, което иска да се хареса на всяка цена всекиму. Затова то търси лесен път към хората: представя им се чрез образи, за които те са медийно дресирани. То намира оправдание във вярата, че самите хора искали картинките, които им се прожектират за действителност. Разбира се, обективна и направо cool: строгият генерал се съпътства от рекламна хубавица; мъдри стратези затъват в разобличавания на плоска корупция; интелектуалци от инициативни комитети поощряват закачването на предизборни лозунги по цици и дупета. А преди пльокването: леви, леви, леви.



В комичните жанрове подобни пльоквания,



следващи умно-сериозни заявки, обикновено радват публиката и тя може да се търкаля от смях. В политическия обаче появата им свидетелства за изчерпване на доверието във волевия потенциал на хората, за които се полагат и които - предполага се - ще осъществяват висши цели. Това прави твърде сериозни нещата най-вече за левицата, тъй като публиката може да й обърне гръб, доколкото не й е до веселби.

Затова тук имаме не толкова пльокване на определени политически каузи и лица, колкото изчезване чрез тях на надеждата за политика, основаваща се на противопоставяне на приетото за вечна норма. Лявото - за разлика от дясното - изглежда неестествено и утопично; да си ляв означава да си на страната на губещите. И то не с целта да им помогнеш със сведени програми, преразпределени доходи от партийни любимци, които при разпределението най-вече не забравят себе си, а да работиш за реализацията на една жизнена надежда. Тя трябва да промени познатото природно и заварено обществено статукво на собственост, наследства и рангове. Затова не е свързана с важността на Петров, Лилов, Първанов, Станишев, Премянов и пр., от които тъй много се интересува нашата публичност, когато чуе ляво, а с историческия процес на спасение на губещите. Това, че те винаги губят, не е причина да се вярва, че никога няма да спечелят. Според този възглед е възможен обществен ред, където



губещите ще стават все по-малко



със солидарни и свободно приети усилия. При това не само у нас, не само в рамките на националния егоизъм за сметка на други народи.

Изчезването на този хоризонт е решаващото условие за пльокването на нашата левица. Тя може и да е интернационална и социална по думи, но не е такава по дух, доколкото се ориентира по т. нар. обективни обстоятелства по света и у нас. Най-невинният симптом е именно използването на едни и същи техники за оправдаване на различни по цели политики. По опасен начин ориентацията към уж обективното състояние на нещата води левите дотам, че не се отличават от десницата - от страхове да не би някой да ги обвини в левичарство. Разумната наша левицата не търпи различията си в широкия диапазон на анархисти, зелени, алтерглобалисти, защитници на всякакви малцинствата и чудати наследници на разни утописти. Тъй като се е учила най-вече от Ленин, тя добре знае, че левичарството е "детска болест на комунизма". Но бягайки от него днес, тя естествено изпада в старческата си деменция. Затова се върти във видения за комунизъм и социалдемокрация и представя пред обществото един архаичен образ на политическите му надежди. В техния край стои обогатяването на всички. Първата стъпка към него е обогатяването на отделни хора чрез политически средства. Радващо е, ако те се наричат леви и се записват в съответната партия. Това сякаш доказва, че успехът е възможен и за други, ако спазват установения ред.

По този начин левицата допринася за това българското общество да е удобно конюнктурно и дълбоко несъвременно. С което се продължава въпросният марш: леви, леви, леви, пльок.