---визитка---

Росен Рашев-Рошпака е роден през 1970 г. във Враца. Завършил е Художествената гимназия за изящни изкуства "Илия Петров" през 1989 г. Работи предимно в областта на живописта. Критиците най-често определят стила му като близък до наивизма. Автор е на 30 самостоятелни изложби у нас и в чужбина. Излагал е в Германия, Белгия, Сърбия, Полша, Словакия. Негови творби попълват частни колекции по цял свят. Музеят за наивистично изкуство в Ягодина, Сърбия, притежава най-мащабната му сбирка.

-----

- Г-н Рашев, съгласен ли сте с критиците, които ви определят като наивист?

- Това е много повърхностно мнение за нещата, които правя. Първо, аз в житейски план не съм като наивистите. Те са хора от село, без никакви художествени познания. Както започват да рисуват, така и завършват. Без развитие. При наивистите всичко идва от неукостта и това, разбира се, е чарът на изкуството им. Докато аз имам добро образование, владея и класическите техники. При мен изборът да се изразявам по този начин е съвсем умишлен, а не случаен. От тази гледна точка не съм наивист.

Работите ми кореспондират с много "-изми", с много направления и насоки в изкуството. Ако човек на пръв поглед прецени, че една моя картина е наивистична, то ако се замисли, ще стигне до извода, че тя същевременно е и много модерна. Това, което работя, е някакъв вид концептуален наивизъм, ако мога така да го определя.

- Имате ли изцяло ваше откритие в живописта?

- Така си мисля. Но в днешния свят да кажеш, че нещо правиш само ти, е малко глупаво. Светът е огромен. Откъде да зная, че нейде в Африка или в Индия няма художник, който да е достигнал до същите открития по свой собствен път. Макар че моят интерес е свързан с българското народно творчество и по-точно със специфичното апликиране - техника, много характерна за древния текстил. Новото при мен е, че правя тази апликация върху платно, като й противопоставям маслената боя. Експериментирам с всички народни прийоми - везане, бод зад игла, бод апликация, изпълване на обем, пластична текстилна живопис. Всичко това вкарвам в традицията на старите майстори, във философията на етноизкуството, но и в естетиката на модерните течения.

- Честно казано, на ваши изложби съм чувала посетители да казват: "Че това и 3-годишният ми син ще го нарисува".

- Ами, чудесно! Понякога карам хора, които никога не са рисували, да ми нахвърлят разни неща. Гледам как държат молива, как окръглят формата - те рисуват спонтанно, истински, ръката им не е обиграна, тя не знае трикове. Харесва ми този детски подход. Той е много примитивен, много близък. Стремя се да достигна до праизворите на изкуството, до импулса, който е карал първобитния човек да рисува. А той може би е рисувал заради удоволствието, което му е доставяла тази дейност, изпитвал е влечение да изобрази животното, което го е впечатлило. За първобитния всеки ден е бил откривателство на света. Колкото по-далеч от пещерата е отивал, на толкова повече нови неща се е натъквал. Имал е нужда да ги сподели с въглен на стената. Мисля си също, че пещерният човек е рисувал и за своите деца, за да знаят, че трябва да се пазят от опасния звяр.

- Значи не се обиждате?

- В никакъв случай. Аз отдавна за себе си съм решил следното нещо - не искам да учудвам никой с майсторство и съвършенство. Всичко това съм го елиминирал и от изкуството си. Животът не е съвършен, той има недостатъци и именно те го правят прекрасен. Например една дървена лъжица на някой пазар, лъжица, която циганинът е издялкал сам. Тя е груба, личат следите от длетото му. Ако той я изглади с шкурка, според съвременния човек тя ще е станала по-съвършена, но за мен тя ще е загубила душата си. Обичам да усещам "правилницата" на нещата.

- С тази толерантност ли се отнасяте към хората?

- Да. Разбрал съм, че човек колкото повече претенции има към хората и към предметите, толкова повече ядове си докарва. Тоя бил така, пък онзи нещо си казал, пък еди-кой си не знам що си и може ли такова нещо... Животът в цялото си съвършенство е едно разнообразие. Това е великата инсталация на Дядо Боже - да направи нещата разнообразни и различни. Когато приемеш тази различност, ти става леко, ведро, слънчево. Нямам претенции нито към близките си, нито към приятелите си, нито към жена си, нито към детето си. Дъщеря си съм създал, защото много обичам децата. Не съм я създал, за да ме гледа на старини, нито да ме слуша, нито да ме уважава. Тя си е равноправен член на човечеството. Ето на 7 години е, завършен човек.

- Умишлено ли избягвате София?

- Да, напълно умишлено. Ако имаше достатъчно галерии във Враца, в които да продавам толкова картини, че да мога да покривам елементарните нужди на семейството си, аз нямаше да мръдна оттук. 15 години живях в София. Върнах се, защото, докато живеех в столицата, рисувах само мечтите и сънищата си. Постоянно се връщах към моето детство, към живота ми във Враца, към този на село, към ловенето на риба, пасенето на шилета, на гъски, пускането на хвърчила, ходенето по Балкана, гледането на орлите. В един момент ми омръзна цялата тази работа. Исках нещата, които рисувам, да са около мен. Затова се върнах. Това си е моят град. Ето река Лева е довлякла някога едни камъни - те са си все същите. Имам си любими дървета - и те са си същите. Гнездата на птиците в гората си стоят още. Имам нужда да живея с усещането, че в живота нищо не се променя, че има неща, които остават такива завинаги. Тези поп-арт, както ги наричам, времена в големия град ме тровят. Тази въртележка - днес тук има магазин, утре го няма. Тръгнеш да гледаш кино, вече го няма. На мястото му книжарница, после магазин за автомобилни части. Всичко това ме хвърля в тревога и в мрачни размисли. И започва да ме кара да бъда човек, който живее за момента и с мисълта, че нищо не остава след него, че всичко е временно, нетрайно, илюзия. Аз имам нужда да зная, че тази къща, в която сме в момента, и след 50 години ще си е на мястото и ако сме живи и здрави, пак ще си седим тук на приказка. Не мога - поне аз не мога - да правя картини, да правя нещо трайно с мисълта за нетрайността в живота. Аз няма да рисувам тогава. Защото изкуството е една голяма самотия - ти се затваряш сам със себе си, общуваш само с боите и четките. И ако изкуството е преходно, тогава защо да се затварям?

- Как се приема нашето наивистично изкуство в чужбина?

- Да ви кажа, мисля си, че за мен най-добре е да си стоя в България. В чужбина повечето са склонни да гледат на нас като на аборигени - всъщност това е трагедията на целия наш народ, на цялото наше изкуство. Който прави академична живопис, винаги догонва отличниците в чужбина. За него казват: "О, това вече сме го виждали!" Тези художници губят. Онези, които тръгнат да се развиват по един чисто български път, също губят. Защото пък хората навън не са запознати с нашите традиции, с нашата култура. И гледайки Цанко Лавренов, Златю Бояджиев, Стоян Венев, Димитър Казаков, на бърза ръка ни окачат етикета "индианско изкуство". Виждат само екзотиката, без да разбират, че това е изкуство с корени, със своя философия и мисия, което кореспондира и с новия, и със стария свят - едновременно е примитивно, но и много модерно. Няма да забравя самостоятелната си изложба в Кьолн, където направо бях подложен на тест за интелигентност от страна на неколцина местни колеги. Питаха ме например дали зная кой е Пикасо и останаха учудени, че го зная. Колкото и обидно да е, на такива хора се налага да им изнесеш една лекция по история на изкуството, за да докажеш, че си образован, школуван човек. Да докажеш, че изразните ти средства не са резултат от това, че ходиш с препаска на кръста, а от много задълбочено познаване на естетиката и философията. Ако обясниш изкуството си, започват да гледат с друго око на теб, но ако само покажеш картините си - никакъв шанс. Затова моите най-големи ценители са тук, на Балканите, където имаме една кръв, дишаме един въздух, пеем еднакви песни и всъщност сме един голям народ.