Напоследък по нашите медии много вървят обидени коментари за близкото ни европейско бъдеще, по-специално за участието ни на трудовия пазар. Най-много се сърдим на Англия, че се откри към предишните десет новоприети членки, а за нас и Румъния - само частично. Останалите страни-членки още по не пускат аванта на трудовите си борси, но това го пропускаме. Беше провъзгласено, че ставаме "овчарите на Британия".

Тая работа не е за сръдня. Щото и от овчар до овчар има разлика - един ще я свърши като лъжливото овчарче, друг обаче може да стане голяма работа. И като стане голяма работа, ще въздиша и ще си припява известната народна песен как, когато бил овчарче, било безметежен кеф и въобще: "И днес, когато видя овчарче малко аз,/ не знам защо завиждам и пъшкам си без глас."

А пък един овчар - британски възпитаник, взе Нобел за литература миналия век. Предлагаме на читателя малко данни из забележителния живот на Патрик Уайт.

Той се ражда през 1912 година в Лондон, но детството му протича в Австралия - родителите му са австралийци. После завършва колеж в Англия, но 1930-1932 г. работи като овчар в Нов Южен Уелс, Австралия. По-точно - работи като джакару (jackaroo). Това е австралийски неологизъм от "Джак" и "кенгуру" - така там казват на младшите скотовъди. Твърди, че този период от живота му бил кажи-речи най-важният. Докато се занимавал с овцете, написал 4 романа, от които само един видял бял свят, и то много години по-късно. После се връща в Англия, изучава чужди езици в Кингс колидж, Кеймбридж. По време на Втората световна война служи в британското разузнаване, по тая линия се запознава с Близкия изток и Гърция. След войната се връща в Австралия, занимавал се с фермерство, докато станал професионален литератор. Неговото творчество разбива мита за провинциализма и ограничеността (да ви звучи познато?) на австралийската литература. 1973 г. става Нобелов лауреат, умира през 1990-а.

Поука: бъдещи български нобелисти, не се оплаквайте, ами грабвайте гегите и марш към Англия.