|
За всичко е виновен Интернет. Някакви хора се бяха похвалили, че са се спускали от Муратов връх на Пирин по 24 май. За доказателство имаше и снимки. Преди тях в друг форум бивш студент от спортната академия беше разправял как през 80-те ги водели през юли да се пускат със ски по един от улеите в Пирин, където било опънато въжето на малко влекче на газ. Най-забавно било като се прибирали вечер в София със ски на рамо и пластмасови обувки на краката, докато хората шляпали по потници и джапанки и ги гледали потресени.
----
В България няма ледници като в Алпите. Карането на ски през лятото май е възможно само ако зимата е била снежна, а пролетта - хладна. Потегляме рано-рано, защото нямаме портативен влек и трябва да качим върха на собствен ход с цялата екипировка на гръб. Отделно така спестяваме задявките и въпросите на минувачите, които слънцето е напекло страстно още в 6,30 сутринта по улиците на града.
Идеята е да се спуснем от най-високия връх на Пирин по склона, който слиза на хижа Вихрен. По него е прокарана и лятната пътека догоре. Някои смятат, че има и друг вариант за
спускане на Вихрен - по северната му стена,
която се сгромолясва почти отвесно.
Някакси нямаме особено желание да се спуснем точно оттам.
Загадката, която ни мъчи, докато пътуваме, е дали ще има изобщо достатъчно сняг на върха, за да се слезе до хижата. Преди да разберем, закъсваме с колата. Тя отказва да върви по нанагорнище. Проявява нрава си точно когато преминаваме през триметров естествен тунел. Той е прокопан в пряспа, която е засипала пътя между хижите Бъндерица и Вихрен. Толкова е тесен, че едва успяваме да отворим вратите и да излезем, за да бутаме. По земята се стича огромна вада от топящия се сняг. Докато избутаме колата, ставаме вир вода. Пряспата обаче си я бива. Питаме се дали не може да се спуснем по нея от върха. Тръгваме на разузнаване и откриваме, че няма да стане. Затова пък прокопаният в пряспата път я превръща в чудесно скокче за скиори и сноубордисти. Снегът обаче завършва в долината на буйна река, обрасла с клек. Неособено приятен финал, както и да го погледнеш!
Когато все пак докретваме до хижата с мръсна газ, идва моментът на разочарованието. На Вихрен няма много сняг. По склона му от страната на хижата наистина се спуска пряспа, достатъчна за ски. Но тя покрива само половината от цялото разстояние и започва далеч под върха. Замисляме се дали все пак да не се качим до началото й и да се попързаляме докъдето можем, а оттам надолу пеша, с подвити опашки. Друг вариант е да тръгнем по склоновете на връх Тодорка от срещуположната страна на долината, където ясно личат следи от сноуборд. Зиме този склон е истински лавинарник, което не спира хората да го спускат. Отказваме се да ходим там, защото качването е сериозно и продължително.
Затова поемаме към Вихрен, като се запромъкваме през клека. Той се увива около ските на двама от нас, които стърчат върху раниците, и се опитва да ни изхвърли назад като навит ластик. Другите двама са със сноубордове и нямат почти никакъв проблем в промъкването.
На първата тераса по склона изненадваме стадо диви кози. Те са на трийсетина метра от нас, но когато ни забелязват, го удрят на бяг и буквално за секунди се превръщат в малки точици по съседния склон.
Докато вървим нагоре, се опитваме да решим дали няма да се спускаме по-дълго, ако изберем друг маршрут. Има много сняг по Хвойнати връх, съседния на Вихрен, който е около триста метра по-нисък. Докато хапваме, зяпаме склона и му се радваме - той ще е! Наясно сме, че
ще се спуснем по пряспата за няколко минути,
а след това ни чака сериозно слизане пеша долу до хижата, но идеята, че ще караме ски през юни, е над всичко.
Катерим ентусиазирано ръба на Хвойнати връх и не след дълго пред нас се разкрива почти целият Пирин - Стражите, Каменица, Синаница. Докато се колебаем откъде да се спуснем, в далечината започва да гърми и трещи. Трябва бързо да се евакуираме към долината. Навличаме екипировката. Няма нищо по-хубаво от лека раница, отдавна некарани ски и склон, покрит с твърд сняг, който на пръв поглед няма край. Тръгваме!
Спускането не е по-трудно от карането по писта. Снегът е може би половин метър, но здраво слегнат и лесен за завиване. В някакъв момент обаче свършва и трябва да прецапваме по ски обувки до следващата пряспа. Подобен преход ни се налага няколко пъти. Най-напред драпаме по морени, водопади от шуртящ разтопен сняг и дупки, скрити под клоните на клека, който на първо четене е изглеждал съвсем приличен за преминаване. Втория път се налага да се мъчим надолу по нещо като каменни стълби. Ски обувките съвсем не са като пластмасовите патъци за планина, които се носят от катерачите във високата планина.
На сноубордистите е далеч по-лесно
с меките им чепици. Неудобно е да скачаш от скала на скала, докато държиш ски в едната ръка и щеки в другата. Няма как и да ги закачиш на раницата, защото склонът е достатъчно стръмен, за да не позволява излишни движения. Точно когато ни писва да вървим, откриваме, че може да се спуснем със ски и по тревата. Тя е обилно наквасена от отиващия си сняг и затова тегелираме шус директно през минзухарите. Разликата между ски и водни ски внезапно се стопява до "гола вода".
Изведнъж стигаме до тесен улей, който съвсем очевидно свършва в долината. Обаче по средата му, под снега, тече буен ручей. Не е ясно дали кората ще издържи, ако се спуснем отгоре й. Затова преброждаме поредния клеков гъстак. Правим още едно спускане по диагонал и вече сме долу, на реката.
Равносметката - три часа нагоре по склона, час и половина прехвърляне от пряспа на пряспа и десетина минути спускане. Но какво пък - нали карахме ски през юни. Докато вървим през мочурите обратно към хижата, забелязваме пресни следи от сноуборд по един от улеите на Тодорка. По-късно разбираме, че няколко човека са качили и недалечния Муратов връх и са се пързаляли оттам. Малко ни е яд, защото Вихрен остана неспуснат. Но това е само до следващия сезон. Наистина само до следващия - все пак върхът няма къде да избяга!
|
|
|
|
|