"Бялата крепост" е едва третият роман на Орхан Памук (изд. "Еднорог"). Той е отпреди 2 десетилетия, а 52-годишният турски писател пусна наскоро едва 7-мата си книга. Преди нея обаче той спомена нещо за турския геноцид над арменците, което предизвика изхвърлянето му от някои библиотеки в родината и аутодафе за неговите романи. Не е първият път, когато Памук си го търси. Преди години отказа демонстративно държавна награда и не пропуска да си изрече кое му е на сърцето. Сърцат човек е и толкова еманципиран, колкото примерно българският духовен живот не може да си представи. Както не можем да си представим, че някой наш писател може да бъде признат, виж годините на Памук - за N1. В Турция, въпреки всичко, няма съмнения, че това е той.
Третият преведен у нас негов роман е пак исторически. Тече в ХVII век, в Истанбул, разказвачът е венецианец и напомня за предпоследния роман на Умберто Еко "Баудолино", но е по-чист литературно. Ако съблюдаваме хронологията, би трябвало да кажем, че Еко напомня Памук. Двама мъже са си сковали маса - нечувана и прокълната мебел по това време на това място, изолирали са се от света, седнали са на масата един срещу друг, пред всеки лист хартия и там най-отгоре всеки е написал "Защо съм, какъвто съм?" и така минават години в запълване на тези страници. Венецианецът и турчинът са с външност на близнаци и фабулата дължи много на този факт.
Памук разказва приказно и разказаното гъмжи от метафори: за познанието, за съдбата на откривателя, за съдбата на цивилизацията, за отношенията Изток-Запад и т. н. Но той е хитър гений, той стои отстрани: Метафората си е проблем на читателя, моята работа е да разказвам интересно. Той предпочита проблеми от сорта: "Каква е ползата от това да опознаеш организирания живот на мравките? Освен от Аллах, откъде другаде черпи своята сила магнитът? Съществува ли още нещо значимо в живота на неверниците, заслужаващо да бъде изучено, освен фактът, че са неверници?..." Такова писане е доста чуждо на българската литературна традиция. Даже Радичков не успя да го удържи докрай. Смисълът - казва го Памук: "Пишейки подобни истории, търсейки собствената си необичайност, самите ние, че дори и нашите читатели, да не дава Господ, се превръщаме в някой друг".
н е щ о в и к у ц а и н ф о р м а ц и я т а о к о л о п о с л е д н и я р о м а н н а Е к о , к и о й т о с ъ в с е м н е с е к а з в а т а к а !
Щ о с е о т н а с я д о П а м у к - д а , п р е в е ж д а т г о и в А н г л и я ....н о н е г о ч е т а т ....т в ъ р д е о с т ъ р е з а и з т ъ н ч е н и т е и м у ш и . И н а ч е в Б ъ л г а р и я п о б и с е к о т и р а л . Д а н о и м а к о й д а г о п р е в е д е
