В дома на Енчо Пенчев всичко се обърка.

На този ден точно преди 40 години се беше родил в столичната "Тина Киркова". На Еньовден. И затова баща му, старши счетоводител в банката, беше решил да го кръсти Енчо - да минава с един масраф и за рождения, и за имения си ден. Пак на този ден обаче точно преди 15 години дядо му Панайот си беше най-коварно отмъстил за пренебрегването на името си и след реституирането на лозята край морето ги беше прехвърлил всичките на внучката си Панка, от дъщерята.

Цялата нощ срещу рождения си и имен ден Енчо се скита из града. Искаше да свари как някъде разцъфтява папрат, да й откъсне цвета, който бил превръщал в такава нощ според поверието всяко желязо в злато, и така да възстанови материалните щети, нанесени от дядо му, но никъде из малкото останали квартални градинки не откри такова растение, спъваше се единствено в празни бирени бутилки, спящи, вече леко облечени клошари и разпокъсани предизборни афиши. Само на едно място нещо му проблесна на Енчо, той се наведе да го откъсне, но вместо цъфнала папрат набара използван фосфоресциращ презерватив.

На сутринта вътрешният рейтинг на Енчо му беше спаднал под нулата - окончателно се беше разочаровал от себе си и от късмета си и затова, за да не изпадне в пълна депресия, реши да се обади на любовницата си. Може ли да мина за малко, рече й, може, отвърна тя, ама наистина за малко, щото тръгвам за работа. Кой работи днес, бе, рече Енчо, но тя го сряза, че не е министерски чиновник като него и ако идва, да идва по-бързо.

Енчо влезе в кокетната й гарсониера както си беше с изкаляните маратонки, тя нищо не каза, а само го изгледа и Енчо прочете в погледа й, че тя вече е разбрала колко е кофти да имаш немлад, небогат и женен любовник. Енчо започна да й обяснява къде е бил, какво е правил, как, докато търсел цъфнала папрат, си мислел за цъфнала ръж и за нея, Джени, така й викаше той, макар че тя се казваше Геновева. Тя обаче си погледна часовника и хладно го отряза с едно "ще лъжеш жена си, на мен ще казваш истината и само истината". После проломоти едно сухо "честит ти имен и рожден ден" и излязоха на улицата, където се разделиха на първия светофар. Дотук ме обича, рече си Енчо, все още поетично настроен, и я целуна вяло.

Мърморейки под носа си - никой не го смяташе за луд, всички мислеха, че говори по мобилен телефон с помощта на hands free - Енчо купи вестник, влезе в най-близкото кафене и си поръча "нещо по-силно", така каза на келнерката. Тя му донесе двойно нескафе и рече, че днес това е най-силното, което имат. Половината от вестника беше пълна с някаква анкета дали читателите са съгласни с оправдателната присъда на Майкъл Джексън, другата половина беше пълна с реклами и програмите на телевизиите. Що така, рече Енчо на келнерката, а тя му отвърна, че и утре ще е така, ама кой ще ми храни децата, днес ден за размисъл, утре ден за избори, вдругиден кой знае какво ще измислят, а аз съм на процент тука. Един рожден и имен ден не може да си отпразнува човек като хората, рече си Енчо, ще трябва сега да звъня на всички да ми идват на гости утре, на патерица, и то по-късно - като падне забраната за пиене. И тръгна към къщи с все пак някакво просветление в душата. Преди да отключи обаче, погледна машинално табелката на входната врата, видя името Прокопия и изруга. Тъщата му щеше да си събира приятелките. Заради нейния си имен ден.