Камбаните на една църква в Кърджали бият като за празник. С бясна сила. 25 юни, късна доба, минава полунощ. Ден след Еньовден и няколко часа преди Петрови заговезни. Пред камерата на една национална телевизия местният свещеник объркано обяснява, че хората го поискали. Българите. От осем години в Народното събрание районът изпраща депутати само от ДПС - една неетническа, либерална партия, както твърди ръководството й и както е фиксирано в партийните документи. А в тази нощ, няколко часа след края на изборния ден за 40-о обикновено народно събрание, предварителните резултати сочат, че ще има депутат и от БСП - актьора Стефан Данаилов.

На пръв поглед това е абсолютно против правилата. Камбаните се бият само по религиозни поводи, по определен начин и в съответното време. Нали църквата е независима от държавата?

Но в лицето на своите свещеници



църквата никога не е била откъсната от политиката



Камбаните бият при много буни през тъмните векове. През онези векове, които позитивистката историческа наука нарича тъмни.

Сега ние също ще извършим редукцията на анализатори, които не искат и не могат да разберат логиката на тези действия. Те ще ни изглеждат емоционални, ние няма да можем да приемем, че са рационални. Какво рационално има в това камбаните да бият за политически вот? При това, защото бил избран депутат с нетурско име? Защо църковните служители ще изразяват радостта си от избора за депутат на представител на партия с атеистична идеология? Ние, които живеем далеч от региона, в който едно етническо малцинство за страната като цяло се явява мнозинство, не можем да приемем, че всички тези действия са дълбоко логични и че в чрезмерната радост има много рационалност.

Давам примера с Кърджали, защото той не е изключение, той потвърждава необходимостта от промяна на съдържанието на понятието за рационално. През същата тази нощ на изборите пред камерите застана и главната редакторка на нискотиражен, но престижен културен седмичник. Г-жа Копринка Червенкова заяви, че на тези избори рационалният вот е взел превес над емоционалния. Рационален според нея бил вотът според интереса, гласуването за онези, които ще защитават твоя бизнес. Емоционален - вотът за харизматичен лидер или опияняваща, но мъглява идея. Опасявам се, че тази позиция е наивна и страда от високомерие. Защото участващите в избори винаги са движени от няколко мотива, но



нито един не гледа на избора си като на породен от емоция



Нужно е да приемем, че рационалното е преди всичко онова, чиято мотивация може да бъде структурно описана. Нима не е рационален изборът на т. нар. твърд електорат, всички онези, които гласуват за една партия по силата на своето желание за стабилна идентичност? Нима не е рационален вотът на онези, които искат в парламента да текат по-оживени дебати? Или дори вотът на онези, които искат парламентът да ги забавлява?

Случаят с отношението към "Атака" е същият. Нека не разчитаме гласувалите за тази политическа сила като ирационални тъмни субекти. Това по-скоро са политически активни граждани, които обаче смятат наличната политика за непоследователна и непрагматична. Различна е представата им за рационално. Те вярват, че българските държавници могат да поддържат по-твърда външна политика, те смятат, че главно под външен натиск се развива престъпността, защото либералните отношения и мултикултуралистките и толерантни мерки оправдават много престъпления. Те са убедени в това. Но нима мнозинството, което ги счита за ирационални, не е приело практически на доверие едни също толкова условни понятийни схеми? Имаме ли обществен дебат какво значи България да е част от обединена Европа? Защото имам чувството, че за "рационалните" български граждани Европа е ценност, защото разполага с присъединителни фондове. Французите и холандците гласуваха "за" или "против" Европейската конституция - колко от активните граждански българи имат представа какво е съдържанието й?

Тези избори повдигат и проблема за онова, което наричаме прагматизъм. Слава богу, не живеем във времена, в които тази дума е пейоративна.



Прагматизмът не се счита за неморален



Но пък можем да станем свидетели как за високоморално е посочено едно откровено криминално разбиране за допустимо и дори препоръчвано политическо поведение. Видяхме го в голямото интервю с Ахмед Доган, председателя на ДПС, осъществено от екипа на "Шоуто на Слави Трифонов". Сценаристите на предаването, този път в роля на водещи, изразиха възхищението си от позицията на един прагматичен и честен според тях лидер. Какво предизвика възторга им? Твърдението, че всяка свястна партия си има мрежа от фирми, които да я подкрепят. Отговорът на въпроса: "Ще оказвате ли политическа подкрепа на онези, които са финансирали предизборната ви кампания?" "Разбира се, който е дал, ще получи." Мисълта, че един партиен лидер не се различава от фирмаджията: "Нима аз не съм с ранг на банкер?"

Предполагам, че мнозина се възхищават на партиен лидер, който като коалиционен партньор на управляващата сила се интересува единствено от това как да осигури държавни поръчки на фирмите, които са го подкрепяли. Звучи рационално, политиката добива конкретен и лесен смисъл. Това, че този прагматизъм е заявка за закононарушения, че това е предизвестие за корупция, не притеснява. Защото политическото за мнозина изглежда рационално само така.

Но откровен или дори арогантен не значи честен. А разликата между рационалния и разумния избор е също толкова значима, колкото и онази между прагматизма и цинизма.