Разтревожени родители плахо посрещат социалния работник и с всички сили се стараят да го убедят, че са щастливо семейство. Страхуват се от тежката му дума, защото са наясно, че е силен, законът е на негова страна и ще им вземе детенцето, без да му мигне окото... Това се случва само в американските филми.

Да видим българския вариант. 2-годишният Даниел беше приет в "Пирогов", пребит от майка си. Той няколко пъти е попадал в полезрението на социалните служби, но те решили, че тя може да се грижи за него. После й изгубили дирите и не могли да упражнят контрол...

Друго почти 2-годишно дете почина от глад в габровска болница. И то е било върнато вкъщи от социалната служба, която отбелязва наличието на емоционална връзка между майка и дете. Но някакси не забелязва, че крачетата на момиченцето са като съчки, а кожата - набръчкана като плисе, по думите на лекуващите лекари.

За какво всъщност се грижат "Социални грижи"? За повечето хора социалният работник е отегчен чиновник, който по цял ден драска нещо в някакви формуляри и от нищо не се трогва. Бумащината изяжда значителна част от работното време на тези служители за сметка на най-важното - срещите с "пациентите" на социалното подпомагане. Но тя е само един от многото проблеми.

Повече от 10 години Лиляна и Иванка са социални работнички в Пазарджик. Как протича един техен работен ден? Първото място, което посещават, е мрачен блок от соцвремената - има ги стотици навсякъде в България. Посреща ги пенсионерка, която се грижи за 43-годишната си дъщеря с шизофрения. Дъщерята става все по-агресивна, наскоро е ударила майка си с юмрук в лицето. Шизофренията е открита преди 2 години, но това не е началото на мъките - жената страда от диабет и други заболявания. Грижите за болната си поделят съпругът, брат й и майката. На три части са разделили и денонощието, за да не я оставят нито миг сама.

Социалните служителки търпеливо слушат изповедта на жената. Познават случая детайлно - почти като лекуващи лекарки. Опитват да завържат разговор и с болната, съветват я да слуша майка си и да си пие редовно хапчетата. Обещават, че пак ще дойдат, а тя ги изпраща като приятелки. В бързината успяват да подадат за подпис и формуляра за помощни средства, за който всъщност са дошли. Това не е първата им среща, нито ще е последната. Едва ли е и най-тежкият случай, с който са се сблъсквали. Но колкото и да са претръпнали, излизат от входа мълчаливо.

На всяко посещение социалните работници трябва да ходят по двама. Така не само делят отговорността по решението, но и се застраховат при евентуално обжалване. "В най-натоварените периоди обаче ходим сами. Няма как да обхванем всичко, защото винаги има безброй молби", казва Иванка.



40 социални работници обслужват Пазарджик и съседните села





Част от тях поемат грижите за бедните, други - за хората с увреждания, а останалите отговарят за закрилата на децата. През октомври има 911 случая на социално подпомагане, а към ноември са подадени още 816 молби за енергийни помощи. Най-натовареният месец е януари. Тогава хората с увреждания подават документи за интеграционни добавки, а бедните за помощи. Приемат се молби за винетки за инвалиди, раздават се специалните стикери...

Трудностите започват още с подаването на молбата за помощ. Много от подпомаганите са неграмотни, някои дори не говорят български. "Това е голям проблем, особено при младите роми", казва Марияна Бунчева, началник-отдел "Социално подпомагане" в града. "На всеки ред и точка им показваме какво да напишат, даже учим неграмотните на отделни букви", допълва Лиляна. - Никак не е лесно и да се направи посещение без предупреждение, както изисква правилникът." "Това са хора без работа и не си стоят само вкъщи, често се разкарваме по няколко пъти", разказва Иванка.

Нерядко самите подпомагани са враждебни. "Едно съм научила - започнат ли да викат, трябва да ги оставиш да се накрещят и да си излеят гнева. Чак след това им обяснявам какво позволява законът за техния случай. Често вечер си прехвърлям деня и си обяснявам агресията им с това, че са в безизходица и са на дъното. Трудно се живее така", споделя Лили, но признава, че и тя си изпуска понякога нервите.

При тежки случаи на агресия се търси помощ от полицията.



Най-трудно е в ромския квартал.



Там социалните работници винаги ходят по двама. Наблизо има изнесена и приемна, за да могат ромите да подават молбите на място. Повечето от тях живеят от помощи. Дори насред работния ден в ромския квартал цари оживление като на празник. По калните улички момичета-майки разхождат децата си, а по-възрастните жени се подпират на оградите и обменят клюки. Къщите са прихлупени в земята, тук-там се виждат и по-високи постройки. В една от тях кънти рап и озвучава целия квартал.

Социалните работнички влизат първо в къщата на Златка, която от години живее на помощи. Мъжът й получава инвалидна пенсия, а четирите деца редовно ходят на училище. Никой в семейството не работи, събират 275 лв. от помощи, детски и пенсията. Бедността е белязала всеки ъгъл на разхвърляното дворче. Тези хора едва ли ще намерят работа, няма и тепърва да тръгнат да се образоват. Макар че главата на семейството вече прави планове да ходи на гурбет в чужбина - нищо че едва говори български.

Още на излизане от къщата социалните служителки знаят, че целият квартал вече е научил за посещението им. И край с изненадващите визити. "Тук новините се носят за минути", смеят се те и тръгват към дома на Карамфилка, която живее заедно с баща си и сина си. Издържат се от пенсията на възрастния мъж и от нейната социална помощ. 18-годишното момче никога не е стъпвало в училище, а и никой не се интересува какви ги върши по цял ден.



Нова тегоба тази година са и детските добавки



Много родители не разбрали, че трябва да занесат бележки от училище и затова сега не получават надбавки. "Превърнахме се в пощальони, ходим по домовете, за да ги информираме, но невинаги ги откриваме. Затова сега и по училищата обикаляме, за да им вземем ние удостоверенията", жалва се Лиляна.

Но, разбира се, детските казуси са най-тежките. В Пазарджик живеят над 29 000 деца, много от тях са роми. Честта да ги закрилят се пада на 9 социални работници. Никой никога не знае с какъв проблем ще се сблъска през деня. "През ноември имахме 8 случая на деца, поставени под полицейска закрила. И осемте станаха в рамките на един ден", казва Димитрия Церова, началник-отдел "Закрила на детето". По правило всеки случай се поема от двама души, но по-сложните казуси се решават заедно.

"Напоследък по-лесно обменяме информация с другите институции, които също се занимават с проблемните деца. Вече по-сериозно гледат на нас, научиха се да подават сигнали", отбелязва Церова. Училищата също изпращат писма, ако някой ученик е стигнал до изгонване или наказание. Но за съжаление все още го правят формално или в последния момент, добавя тя и за доказателство показва куп писма, получени в края на годината. Миналата година са пристигнали 1300 писма само за месец.

Усложненията щяха да са по-малко, ако сигналите идват навреме. "Заради сигнал от училище открихме един много тежък случай с дете, болно от шизофрения", разказва Церова. Родителите му цял живот криели за проблемите на детето и не го водели на лекар. То вече е в 9-и клас и проявява агресия към другите и към себе си. Когато социалната служба подхваща случая, майката се противи, че не трябва да им се бъркат в живота.

8-годишната Адриана живее с баба си Златина от 11-месечна. Детето страда от рядко заболяване. За да намерят пари за лечение, бащата съветва жена си да продаде апартамента. С парите забягва в чужбина и завинаги забравя за Адриана. Скоро и майката тръгва на гурбет. Единствената връзка с дъщеря й е по телефона - на Коледа, Нова година и рождения ден. Пари не изпраща - все не й стигат. "Въпреки това вече си прави сметката още следващото лято да вземе детето в Испания. Но докато не се убедя, че всичко ще е наред там, няма да го дам", категорична е бабата. Адриана обаче не се интересува от това и замечтано признава: "Когато мама бъде готова, и аз ще отида при нея".

Иначе грижи не й липсват. Ходи на курсове по английски, минала е вече и манекенски. Редовно е на училище, а в петък двете с баба си правят трудотерапия - грижат се и поливат цветната градинка, която са направили на стълбището в блока. "Стараем се всичко да е наред с детето, да ни е чисто. Ако Адрианка е болна, винаги сигнализираме в болницата и в отдела за закрила на детето", споделя жената. Признава, че живее в непрекъснат страх дали е осигурила всичко за момичето, дали социалните работници одобряват как го гледа.

Всъщност за същинска социална работа време не остава. "Трябва да работим индивидуално с хората, но те понякога се срамуват да споделят проблемите си. А нямаме време да ги опознаем и предразположим, за да успеем да ги подкрепяме адекватно", признава Лиляна.